Това беше. Всички други бяха… някъде другаде. Така Нико оставаше с Нико, сама със себе си, и гледаше как хавлиената кърпа пада на пясъка, докато пристъпваше в топлата вода на залива. Слънцето бе увиснало над тъмната черта на хоризонта и придаваше на небето цвета на милиони пощенски картички.
„Тя е в рая“ — помисли си Нико, докато се наблюдаваше как напредва през вълните. Тук морето беше до колене на около километър и половина навътре. Тя влизаше постепенно и можеше да забележи, че старецът я наблюдава. Забави крачка, после спря и приклекна. Опря се на ръце, наслаждавайки се на топлата вода, заслушана в крясъците на чайките. Остана дълго време със затворени очи, с лице, обърнато към небето. След това се опря на лявата си ръка и скочи на крака с едно-единствено движение, което би изненадало всеки внимателен наблюдател.
Зашляпа през водата към плажа, взе хавлията и изкачи стъпалата до малката пътека. Като мина край стареца, му се усмихна срамежливо и измърмори едно „здравейте“. Ямаецът дори не я забеляза. Той беше потънал в музиката на Боб Марли — очите му бяха затворени, раменете му потръпваха и той тихо си пееше: „Няма жена, няма сълзи…“
Тя изчисти пясъка от краката си в специалното корито до портала, обу чехлите си и прекоси терасата до асансьора.
В стаята извади малката бутилка шампанско от хладилника и я отвори с тих пукот; сипа си във висока чаша от кухненския шкаф и отпи една-единствена глътка. Беше хубаво — много хубаво.
Пристъпи към леглото, остави чашата на малката стъклена масичка и извади лаптопа. Свърза го с телефона, изчака операционната система да се зареди и измъкна пластмасовия шаблон. Влезе в скрития сайт, където бе и предния ден (и всеки по-предишен ден) и поведе курсора до квадрата с днешната дата, а после до другия — съответстващ на рождения й ден: „Здравей, Нико!“ Курсорът потрепваше мълчаливо.
Постави пръсти върху клавиатурата и напечата: „Картина, моля“
В центъра на екрана се появи циферблат и увисна там, като мушица в края на невидима нишка. След малко излезе и снимката — линия по линия, докато се оформи портретът на старец, същия възрастен мъж, който седеше в инвалидната количка осем етажа по-надолу.
Сигурна бе, че е същият мъж. Отиде до сгъваемата лавица, където лежеше смачкан кожен куфар, в който държеше няколко рокли и една водопроницаема кутия, направена от твърда зеленикава пластмаса. Отключи цифровата ключалка на куфара, вдигна капака и измъкна кутията, за да провери съдържанието й.
В пластмасовия калъф бяха прибрани частите на най-компактния снайпер, който можеше да бъде купен с пари. Автоматичният пълнител М-24 с убедително изщракване се прикачваше към приклада, изработен от фибростъкло с матов отблясък. Върху дулото със стоманени пръстени бе монтиран оптически мерник „Леополд“, заедно с допълнителен лазерен мерник. Оръжието имаше метален двуножник, система „Харис“, и заглушител, изработен от белгийска спираловидно лята тръба, която се завинтваше на върха на четирийсетсантиметровото дуло.
Нико сглоби оръжието с професионална лекота за трийсет секунди и изпробва мекотата на спусъка. Вкара един-единствен тефлонов патрон и щракна затвора. Заедно със заглушителя, оптическия мерник и лазера пушката тежеше около пет килограма и половина — което правеше приклада много важен за точността на изстрела.
Излезе на балкона и видя, че слънцето едва се подава от морето; хоризонтът кървеше; небето потъмняваше в синьо-черни краски.
Старецът все още беше там, където трябваше да е — седнал в здрача, наслаждаващ се на последните ласки на деня.
Нико легна по корем, мушна цевта между розовите балюстради на ръба на балкона и опря дулото на двукраката стойка, за да уравновеси тежестта. После погледна през оптическия мерник и включи лазера, който очерта кървавочервено петънце между четвъртия и шестия прешлен на стареца. От края на дулото до повърхността на кожата му имаше не повече от двеста метра — лесен изстрел, въпреки настъпващия сумрак. Можеше да види как светлата точка потрепва върху гърба му; пръстът й обгърна спусъка и го задърпа внимателно, като че ли цяла вечност. После пушката се разтресе и тя чу звук, сякаш отварят шампанско в съседната стая. Старият човек се изви нагоре и после се сви — все едно че го бе ударил електрически ток. Тялото му се свлече и се сви на две — тя разбра, че е прекъснала гръбначния му стълб.
Нямаше дим или проблясване, което би могло да се забележи. Патронът бе инфразвуков и единственият звук, който се чу, беше от удара на куршума в гърба на стареца.