— Да. Питах се дали може да ми разкажете за тях. Може би е възможно да набавите копия?
— Имате предвид сега ли?
— Ами — тя го изгледа малко нервно, — да, сега. Ако не сте много зает…
Той погледна часовника си и се усмихна лениво.
— Мисля, че имам малък прозорец в програмата. — Отиде във всекидневната, взе дистанционното и изключи телевизора. После вдигна телефона, набра служба „Справки“ и след няколко минути тя го чу да казва: — Само не ме свързвайте с телефонен секретар, окей? Защото веднъж вече звънях на този телефон. Бих искал да се свържа с „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“, нали може? Ем-Джи-Ей. „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“.
Слуша известно време мълчаливо, после затвори.
— Какво има? — попита тя.
— Не мога да намеря номера на фирмата. Това е нелепо — знам адреса им. Нали пращах касети два-три пъти седмично. Всъщност — той потупа джоба на спортното си сако — все още имам една.
Той я извади от вътрешния си джоб и я сложи на масата.
— Нямах възможност да я пратя по пощата, но… помня адреса: 1752 „Авеню ъф ди Америкас“. Апартамент 1119. Това е в… Манхатън.
— Нека погледна — каза тя и се обърна към лаптопа. — В справочника „За всеки“ би трябвало да го има.
— „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“ — каза той. — Не „иншурънс“. А…
— Разбрах — прекъсна го тя, — чух ви.
Модемът затърси уебстраниците, а тя вдигна шишенцето с лекарствата, което бе намерила в чантата на лаптопа, и му го показа.
— Имате ли представа какво е това?
Той взе тъмното шишенце и го разгледа внимателно, докато компютърът търсеше „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“.
— Може би е някакъв вид клинична проба — предположи той. — Макар че… Плацебо №1? Не, не мисля.
— Сигурно е ходила при някой билкар — предположи Ейдриън.
— Мислите ли?
Тя взе шишенцето, пъхна го в джоба си и си помисли: „Може би трябва да дам хапчетата за анализ“. На екрана се появи списък на застрахователни компании. Но „Мючуъл Дженеръл Ашурънс“ нямаше. Нито нещо подобно в щата Ню Йорк.
— Вижте — каза тя, докато Дюран се наведе през рамото й, за да погледне екрана, — заслужава ли си да им звъним?
— Не. — Той поклати глава. — Няма смисъл. Единственото, което можем да направим, е да отидем до Ню Йорк, но…
— Между другото какво има на лентата? — попита тя, като почука по касетата с нокът.
— Запис на сеанс с един пациент. Той е холандец. — Изведнъж лицето му стана пепелявосиво. — О, боже! Кой ден сме днес?
— Понеделник.
Той изглеждаше като ударен от гръм.
— Това не е хубаво.
— Кое?
— Пропуснах уговорена среща! — Дюран погледна към тавана и въздъхна.
— Без майтап!?
Той беше толкова отнесен, че дори не долови сарказма в гласа й.
— Да изчезна по този начин — не знам какво може да направи той. Отношенията между пациент и терапевт… това са отношения на доверие! Нарушавате доверието и…
— Ама май сте забравили, че не сте терапевт? Че всъщност не сте и Дюран. И въобще не знаем кой сте. Вие сте една разстроена личност с фалшиви документи и дипломи. Повярвайте ми: холандецът ще е по-добре без вас!
Той я погледна притеснено, после се тръшна на дивана пред телевизора и каза:
— Знаете ли, понякога сте много гадна.
Забележката му я изненада и тя се разсмя. Разбира се, беше прав.
Той засили звука на телевизора и се скри зад стена от безсмислено бърборене. Предаваха някакво токшоу — Ейдриън дори не познаваше водещите. Пък и не се интересуваше, макар че предаването беше интересно по някакъв особен начин: две дърти скубли седяха пред камерите, доволни, че ги показват по телевизията.
„Как го беше нарекъл професорът?“ — помисли си Ейдриън. Какъв беше терминът, който бе употребил Шоу? Псевдотерапевтичен заговор…
Всекидневие в собствената всекидневна.
24.
Много мразеше да се обажда на хора, които не познава. Всъщност това не беше фобия, но все пак изпитваше някакво неудобство и когато се налагаше да го направи, започваше да се помотава и да си намира оправдания. И това отлагане почти винаги й създаваше неприятности. Като този следобед: ако беше звъннала на Шоу по-рано, нямаше да го търси сега. Не и вечерта. Нито пък вкъщи — което беше по-лошо. Вместо това с Дюран бяха отишли до един супермаркет да купят разни неща (на практика им трябваше всичко) и ето, вече бе станало осем без петнайсет.