Примирена, тя вдигна слушалката и набра номера, решена да затвори, ако никой не отговори до второто иззвъняване. Можеше да е зает, можеше да…
— Рей Шоу слуша. — Гласът беше нисък и звучен.
— Ало? — каза тя след моментно колебание.
— Да? — В гласа му прозвуча съмнение: очевидно предполагаше, че му звъни някакъв телефонен търговец.
— Доктор Шоу — каза тя по-уверено и пое дълбоко дъх, — обажда ви се Ейдриън Коуп от „Слоу & Хюли“. Бил Фелоус ми даде телефона ви.
— О? Как е Бил?
— Добре е! Каза ми: „Поздрави доктор Шоу, като му се обадиш“.
— Бил е страхотно момче.
— Прав сте!
— Е? — попита Шоу, бяха привършили с любезностите. — С какво мога да ви помогна?
— Ами… бих искала да доведа за преглед един човек.
Мълчание.
— Случаят е много необикновен — продължи Ейдриън — и…
— Не знам дали Бил ви е казал — прекъсна я Шоу, — но… нямам много време, за да свидетелствам в съда. Веднъж го направих заради стар колега — но това е всичко. Нали знаете поговорката: веднъж философ, два пъти — перверзник.
— Разбирам ви. — Тя се засмя вежливо. — А и Бил ми каза, че сте направили изключение за делото „Брустър“. Но не става въпрос за това.
— Така ли?
— Да. Както ви казах, надявам се да прегледате един…
— Уха, уха, уха! Имате предвид — пациент ли? — Произнесе думата, като че ли тя бе обещала да извади от шапката си птицечовка.
— Да.
— Ами при това положение не мога да помогна. Толкова съм претрупан с преподаване и с научна работа, че наистина нямам време за пациенти. Ужасно е да се каже, но…
— Не ви моля да приемете нов пациент, докторе — просто се надявах за предварителна оценка. Случаят е много необикновен.
— И колко необикновен? — избоботи той скептично.
— Ами, малко е трудно по телефона, но… мъжът, за когото става дума, живее в напълно измислен свят.
— По-точно?
— Мисли си, че е терапевт.
— Сериозно? — Веселостта на Шоу беше по-обнадеждаваща от предишния му скептицизъм.
— Да. И това не би било толкова зле… но той лекува хора.
— Охо! — Възбудата в гласа на Шоу нарасна в рамките на няколко секунди. — Доведете ми го в четвъртък — каза той. — Мога да го прегледам в десет.
После й даде адреса си и тя затвори с чувството, че е виртуозен изпълнител.
Отиде при Дюран във всекидневната, за да му съобщи новината; той си допиваше бирата.
— Имаме уговорка за четвъртък сутринта.
— С кого?
— С един психиатър. В Ню Йорк.
— И какво очаквате да излезе от това? — Дюран я погледна със съмнение.
— Мисля, че едно професионално мнение може да е ни от полза.
— Мнение за какво?
— За вас.
— За мен ли?
Тя кимна, готова за възраженията му: „Нищо ми няма — аз съм добре!“.
— Добре — каза той.
Следващата сутрин Ейдриън стана рано, отиде с колата до супера в южната част на селището и купи един евтин магнетофон. На връщане спря в „Мечта“ и купи кафе и кроасани.
Когато се прибра, Дюран тъкмо излизаше — приглаждаше косата си и се прозяваше, като че ли току-що бе станал.
— Мислех, че можем да прослушаме лентата — каза тя.
— Коя лента?
— Онази, която не сте пратили.
— А — намръщи се той, — тази ли?
— Какъв е проблемът?
— Сложно е. — Той поклати глава.
— Кое му е сложното?
— Ами, от една страна, има морални проблеми. Хенрик е пациент и разговорите ми с него са поверителни. Все едно че съм свещеник.
— Имате предвид, ако бяхте терапевт.
— От друга страна — той не обърна внимание на подигравката, — не съм сигурен, че това е уместно.
— Няма да ви давам под съд.
— Така ли? Нали бяхте подали жалба.
— Отказах се. Ще оттегля жалбата веднага… след като нещата се нормализират.
— И кога ще стане това?
— Ох, всичко е толкова объркано. Не мога да подавам един ден жалба срещу вас, а на другия — да си наемаме вила заедно. Това не е нормално. Но нещата не са така прости, както си мислех.
Той замълча за миг, после каза:
— Добре. Но няма да ви разкрия самоличността на пациента.
— Разбира се — каза тя. — Просто исках да чуя как провеждате сеанса.
Мъжкият глас беше дълбок и звънтящ, английският му беше превъзходен, с лек акцент от Бенелюкс. Нагласиха касетата и Дюран се настани удобно в едно кресло и се загледа в тавана.