— Всъщност вие го видяхте — каза неочаквано той.
— Така ли?
— Когато дойдохте в кабинета ми първия път.
Тя се опита да си припомни.
— Ние точно провеждахме сеанс — напомни й Дюран. — Едър мъж, с руса коса.
Ейдриън нагласяваше силата на звука. Намръщи се — не можеше да си спомни пациента на Дюран.
— И вие му викахте — не помните ли? Казахте му, че трябвало да се събуди.
— Оо… да.
— И ме нарекохте…
— Бях бясна — призна тя. — А сега тихо — искам да чуя.
Превъртя лентата отначало и увеличи звука.
„Дюран: Съсредоточете се върху дишането си. Така. Искам да дишаш заедно с мен… добре! Много добре. Можеш ли да усетиш спокойствието, Хенрик? То ни обхваща, изпълва ни до повърхността на кожата. И когато издишаме — усещането се увеличава. Ето така. Да, точно така. Искам да усещаш как въздухът влиза и излиза. Знаеш ли къде сме, Хенрик?
Хенрик: На безопасното място.
Дюран: Точно така. Ние сме на безопасно място. На скалата. Мога да чуя малките вълнички, които се разбиват под нас. И над водата се носи лек ветрец. Усещаш ли го в косата си?
Хенрик: Прелита една чайка. Над нас.
Дюран: Точно така. Една чайка се носи над главите ни с вятъра.
Хенрик: Красиво е.
Дюран: Сега искам да си спомниш нощта, когато шофираше… ти шофираше колата си… и беше на пътя към Уоткинс Глен. Помниш ли това, Хенрик?“
Касетата бавно се въртеше.
„Хенрик: Беше късен следобед — един ясен ден. Минах покрай сладкарницата…
Дюран: Не. Не си ходил пеш. Може би си карал кола. Спомняш ли си — ти си бил в кола. През нощта.
Хенрик: Да.“
Ейдриън погледна Дюран — той седеше леко разкрачен, приведен напред, и слушаше внимателно.
„Дюран: И чия беше тази кола?
Хенрик: Аз… не си спомням.
Дюран: Не беше ли автомобилът на родителите ти?
Хенрик: Да. Така беше.
Дюран: Превъзходно. И после какво стана?
Хенрик: Имаше светлини.
Дюран: Какви светлини?
Хенрик: Мислех, че са светлини от фарове, но…
Дюран: Не, аз ти казах това, Хенрик: това беше мисъл на баща ти. Ти си бил на седем години и не си знаел какво да мислиш. Тогава светлината е била навсякъде. Ти си бил окъпан в нея, помниш ли?
Хенрик: Да, да, разбира се.
Дюран: И на какво ти приличаше това — кажи ми, Хенрик, на какво приличаше?
Хенрик: Не знам.
Дюран: Не беше ли като светлина на прожектор?
Хенрик: Да! В гърдите ми. Това беше като светлина на прожектор в гърдите ми!“
Ейдриън спря магнетофона и се взря в Дюран — той се бе ококорил невярващо.
— Вие сте го насочвали — каза тя.
Той кимна.
— Все едно че е по сценарий — допълни тя.
— Знам.
— И такава ли според вас трябва да бъде „терапията“?
— Не. — Той поклати глава. — Това е… нещо друго. Не разбирам…
— И този тип си мисли… какво? Какъв е проблемът му?
— Той халюцинира. — Дюран се изкашля. — Мисли си, че е бил отвлечен от летяща чиния. Смята, че в сърцето му има червей, който му дава заповеди.
Ейдриън избухна в кратък, гневен смях, който спря така внезапно, както бе почнал.
— И какво според вас правехте с този мъж?
За миг Дюран не можа да отговори. После пак се изкашля и каза:
— Като че ли се опитвам да го влудя.
— Като Нико, само че с друга история.
Той не знаеше какво да отговори.
Ейдриън натисна копчето и заслуша как Дюран водеше пациента си все по-навътре в лудостта. След половин час, когато сеансът приключи, тя натисна бутона „стоп“ и го погледна.
— Не разбирам защо сте набутвали целия този… боклук в хорските глави?
— Не знам.
— Като че ли сте ги подготвяли за шоу! Искам да кажа, че сестра ми си мислеше, че когато е била на десет години, сатаната я е изнасилил, а този тип — Хенри…
— Хенрик.
— Както и да е! Този тип си мисли, че има червей в главата…
— В сърцето.
— Недейте! Аз не съм ви пациент!
— Знам, но…
— Какво става, докторе?
Той поклати глава.
— Не съм сигурен. Но мисля, че това не съм аз — не съм аз.
— Какво?
— Аз не бих могъл да говоря по този начин с пациента си.