— Но се чухте, нали?
— Знам, но…
— Какво? Вие ли сте? Или не? Какво е това? Какво?
— Ами това е… Просто е това.
Дюран излезе да купи вечеря и се върна с печено пиле, доматена салата и изстудена бутилка „Шардоне“. Ядоха мълчаливо в кухнята, на сивата сгъваема маса, която напомняше на Ейдриън за кухненската маса в къщата на Дек и Марлина.
— Излизам за малко — каза тя.
— Искате ли компания? — попита Дюран.
— Не. Искам да помисля.
Нощта беше хладна, въздухът — свеж. Трябваше да преосмисли болезненото откритие, че Дюран бе тласнал Ники към лудостта, също както бе заблуждавал и германеца (или какъвто беше там).
И бе намерила доказателство за това точно сега, когато бе почнала да го харесва (имаше приятно чувство за хумор и способността да я спасява от истинските неприятности)… Тъкмо когато бе почнала да го харесва (той наистина й беше станал симпатичен — висок, слаб, с меки черти и кобалтовосини очи)… Тъкмо бе почнала да го харесва и той се оказа нещо като… Распутин.
Стигна до края на пътя и помисли да се върне, но вместо това слезе по дървените стъпала и тръгна по плажната ивица. В обувките й влезе пясък, но тя не обърна внимание на това. Беше поразяваща нощ: звездите блестяха, като че ли бяха измити, луната — като излъскана златна пара — хвърляше сребриста пътека върху черното море. Приливът бе отстъпил. Прибоят тихо се приближаваше и отстъпваше и търкаляше с тих шум облите крайбрежни камъчета.
Дюран. Какво беше станало с него? Изглеждаше уязвим и крехък по свой начин, като Ники — или, най-малкото, бе също така откъснат от реалността. Тя изу обувките си и тръгна покрай водата. Какви бяха тия лудешки идеи? Не бяха нито оригинални, нито особено интересни. Малтретиране от извънземни, сатанински култ. Смешно. Никой не приемаше подобни неща сериозно — поне не сега, а и едва ли бяха вярвали в тях и навремето.
А червеят? В сърцето? Хайде де!
Беше абсурдно, но смъртоносно — да, това наистина беше смъртоносно. Бонила беше мъртъв, а и другият мъж. И типът на стълбището в „Комфорт Ин“. Тя също щеше да е сред труповете, ако не беше… Дюран.
Поклати глава. Нямаше смисъл. Защо Ники бе имала пушка — и то такава пушка? Какви бяха… онези апаратури в съседния апартамент до този на Дюран? И какво бяха търсили в нейния?
Не можеше да си обясни. Единственото нещо в дома й, което имаше нещо общо с Ники, беше урната с праха й. Оръжието не беше при нея — то си остана в апартамента на Ники, прибрано в гардероба й. Всъщност имаше и още нещо… лаптопът.
Но тя беше прегледала всичките файлове и не бе намерила нищо. Адресната книга съдържаше само десетина имена — нейното, на Дюран и още няколко, но те не представляваха някакъв интерес: Рамон, банката, два адреса за химическо чистене; ветеринарният лекар за Джак. Имаше и няколко други имена, които не бе запомнила, но и те бяха съвсем прозрачни. Салон за маникюр. Фирма за почистване. Такива неща. Нямаше имена на приятели, които биха могли да бъдат отговорни за самоубийството й, или следи за членство в милицията на Джорджтаун или Дамската снайперистка асоциация.
Всъщност…
Върна се в къщата и видя, че Дюран е измил съдовете и е изчистил кухнята. Чу и телевизора от съседната стая — някакъв разговор, прекъсван от неизменните изблици смях. Влезе при него и видя, че е заспал на дивана.
Отнесе лаптопа в кухнята и го включи.
Влезе в програма AOL, която бе използвала Ники, и остави автоматичната парола да свърши работата си. Влезе в „Мейл Сентър“, като търсеше последователно нова поща, стари съобщения, изпратени имейли… но, разбира се, нямаше нищо интересно. Два бюлетина от някаква туристическа фирма; съобщения от Дружеството за любителите на териери; реклами за електронна търговия и проспекти за различни витамини, грим и хранителни добавки. Това бе всичко.
Излезе от Интернет и се върна към десктопа на „Уиндоус“, като кликна върху иконката за счетоводната програма „Куикън“. Ники не се бе интересувала много от „проследяването на парите си“ и сигурно бе получила тази програма в комплект с „Уиндоус“ още при покупката на компютъра. И никога не я бе използвала.
Имаше и дневник към „Майкрософт Аутлук“ и ако животът на Ники беше като този на Ейдриън, той сигурно щеше да съдържа доста данни също както нейния, щеше да е натъпкан със срещи и паметни бележки от всякакъв вид. Проследяваше теглото си, определяше разстоянията, които пробягваше, напомняше й за рождени дни, крайни срокове и още много неща. Но календарът на Ники беше празен като живота й. Имаше срещи — с Дюран, с маникюристката, с фризьорката и ветеринарния. И на всеки две седмици по няколко знака: Е — тук в 7, или Е — в 8. Това бяха припомнянията за общите им вечери (половината от които, както си даде сметка Ейдриън, тя беше отлагала по някакви причини). Но това беше всичко. Календарът не подсказваше, че Ники е била тайна посетителка на някаква църква, участничка в сатанински служби или студент по изобразително изкуство. Не беше посещавала и група за ритуално изнасилвани и малтретирани. Нито пък бе взимала уроци по стрелба.