Общо взето файловете в лаптопа бяха пълно разочарование, но това не я изненада. След Европа животът на Ники бе станал много затворен. Беше преживяла тежко изпитание и единственото, което правеше, бе да се мотае вкъщи и да разхожда Джак. Освен сеансите с Дюран тя не бе правила почти нищо, освен да гледа телевизия. Сигурно затова календарът й бе толкова празен.
И тук изникваше очевидният въпрос: всъщност защо Ники бе имала нужда от компютър? Всичките си ангажименти можеше да побере и в тефтерчето до телефона. Тогава защо бяха обърнали апартамента й наопаки, за да намерят компютъра? А може би не бяха търсили него, а нещо друго. (Това означаваше, че тя сигурно пак е пропуснала нещо.)
Ейдриън потисна една прозявка и отново прегледа календара, месец по месец, като търсеше нещо необикновено. Не намери нищо. Уговорка за зъболекар през юли, пътуване до кучешкия пансион през октомври, напомняне да види новия мюзикъл на Бродуей.
Ейдриън се намръщи. Кучешки пансион?
Върна се назад и кликна на датата 19-и. На екрана излезе:
„Предмет: Джак в кучкарника.
Място: Арлингтън.
Начално време: Нед. 07/10
Краен срок: Пет. 12/10“
Ейдриън се загледа в екрана изумена. Ники никога не бе пътувала никъде — тогава защо би трябвало да праща Джак в кучкарника? Опита се да си спомни предния месец: наистина имаше два дни, когато тя се бе опитала да се свърже с Ники и не бе успяла. Но за какво бе всичко това?
Спомни си, че беше се загрижила дотолкова, че накрая бе изпратила имейл, на който Ники не бе обърнала никакво внимание, както не бе прослушала и съобщенията на телефонния секретар. Ейдриън бе звъняла отново и отново и накрая Ники се бе обадила, като че ли нищо не се бе случило.
— Къде беше?
— Никъде.
— Никъде ли?
— Бях заета. Забравих да ти се обадя.
Ейдриън се замисли за датата. Октомври. Началото на октомври. Точно тогава беше. Вълна от гузно удоволствие премина през нея, когато разбра, че сестра й я е лъгала. Но това беше в компютъра и това бяха нейни думи: Джак в кучкарника. / Къде беше? / Никъде.
Тя стана, протегна се и се прозя. Значи Ники бе водила таен живот. Някъде.
Събуди я дъждът — валеше като из ведро — и глухият рев на прибоя, както и чуждото усещане на голия матрак и бодливото одеяло.
Във вилата нямаше бельо, а тя бе забравила да купи от супера. Но имаше две изхабени плажни хавлии и поне можеше да си вземе душ.
Главата все още я болеше и тя внимателно опипа цицината над ухото си: като че ли бе поспаднала малко. Смъкна крака от леглото, погледна часовника си и примига от изненада — беше почти обяд!
Облече се бързо, като нахлузи тениската и шортите за бягане, макар планът за сутрешно бягане да бе провален от поройния дъжд. Дюран беше буден от часове. Седеше на дивана, обръснат и изкъпан, с дистанционно в ръка. Когато тя влезе във всекидневната, той натисна бутона за изключване на звука и каза:
— Добро утро.
— Много телевизия гледате, нали?
Това беше риторичен въпрос, но иронията го уцели по болното място. Той се замисли. Накрая рече:
— Да. Наистина много.
Като че ли едва сега разбираше това. Загаси телевизора и остави дистанционното.
— Трябваше да ме събудите — каза му тя.
— Защо? — Той сви рамене. — Навън е истински потоп.
— Трябва да свършим сума ти неща, преди да отидем в Ню Йорк.
— Какво например?
— Първо кафето — каза тя и отиде в кухнята.
В шкафа имаше кана за шварцкафе и кутия с филтри. Тя сложи кафето и попита:
— Знаете ли дали Ники е пътувала някъде?
— Къде по-точно?
— Искам да кажа, дали е напускала града — казвала ли ви е нещо такова?
Дюран се намръщи.