— Би трябвало да е в началото на октомври — продължи Ейдриън. — Десетина дни преди да се…
— Да, тя пропусна една среща — каза Дюран, — някъде по това време.
— Често ли го правеше?
— Не — поклати глава той, — почти никога.
— Имате ли представа къде е ходила?
— Не, но… когато се върна, имаше тен. Спомням си, че я закачих за това. Питах я къде е била.
— И?
— Каза ми, че била ходила на плаж.
— На кой? — зачуди се Ейдриън.
— Не ми каза. А и аз не настоях.
— Защо?
— Защото очевидно не искаше да говорим за това. А и аз не бях много любопитен.
Вятърът се усили, дъждът премина в буря. Зад прозорците проблясваха мълнии, следвани от силен тътен.
— Ники се ужасяваше от светкавици — отбеляза Ейдриън.
— Никога не ми е казвала.
— Наистина ли? Като дете в такива случаи си обуваше обувки за тенис — заради гумените подметки. После отиваше да се скрие в мазето.
Наблизо падна гръм, един откъснат клон, понесен от вятъра, се блъсна в къщата. След малко ударът се повтори. Дюран понечи да стане и да излезе, но Ейдриън го хвана за ръката и го спря.
— Луд ли сте? — И двамата се разсмяха като деца.
Ръката й още беше върху неговата и за секунда като че ли щяха да се целунат. Но после въздухът навън избухна отново — светлините премигнаха и Ейдриън подскочи от изненада, а къщата внезапно потъна в някакъв необикновен призрачен сумрак.
Ейдриън си пое дъх, преглътна мъчително и каза:
— Токът.
— За секунда си помислих, че се възнасяме — засмя се Дюран.
Решиха да играят шах — хем да минава времето, хем това не изискваше много светлина. Дюран импровизира някои липсващи фигури, като използва капачки от бирени бутилки за пешки и солниците за турове. Ейдриън не беше много добра и за няколко минути Дюран я би без никакво усилие, някак си разсеяно.
— Мисля, че сте играли шах и преди — отбеляза тя.
— Така изглежда — вдигна рамене Дюран.
— Повярвайте ми — каза тя, — не съм сериозен играч, но Гейб… Имах един приятел, който се занимаваше доста усърдно с шах — мисля, че посещаваше и някакъв клуб. Както и да е, той се опита да ме учи и мисля, че не съм съвсем боса.
Тя се замисли за момент, после подреди фигурите както преди малко и обърна дъската.
— Сега ще играете с моите фигури. И не бъдете учтив. Опитайте се да ме биете.
И той го направи. Съвсем бързо. Всъщност единствено Ейдриън обмисляше ходовете си — движенията на Дюран бяха почти автоматични, като че ли знаеше ситуацията наизуст — а тя трябваше да обикаля през всяка клопка и препятствие, които той й създаваше. На деветия ход я погледна вяло и каза:
— Мат.
Тя се загледа в дъската и поклати глава.
— Не го виждам.
— Тука. — Той сви рамене.
— Къде? — Тя продължи да гледа дъската и да се мръщи.
— Сега следва.
Очите й минаха от фигура на фигура и накрая, изпълнена с подозрение, тя вдигна поглед.
— За какво говорите?
Дюран я погледна с озадачена невинност и каза:
— Шах.
— И после?
Той й взе пътьом пешката и даде шах на царя. След два хода играта свърши.
В средата на четвъртата игра капаците на прозорците отново се блъснаха силно. Върху стъклата се изляха потоци вода, подгонени от вятъра.
— Направете ми една услуга — помоли Ейдриън, като се облегна назад в стола си. — Затворете очи и ми кажете какво си представяте, когато мислите за шаха.
Дюран се подчини с готовност. Затвори очи и се замисли.
— Е? — попита тя.
— Дъската — каза той — и фигурите.
— Правилно, но…
— Черни и бели. Червени и черни.
— Нещо друго?
Той помисли известно време, после каза:
— Ром.
— Ром ли? — Тя примигна изненадано.
— Да. Чувствам аромата му. Остър… букет, изпълващ гърдите ти като мириса на коняк.
Тя не знаеше какво да каже.
За момент той усети тежката чаша в ръката си, видя тъмната повърхност на питието и малкото кубче лед, което постепенно изчезваше.
— Нещо друго? — Гласът й като че ли идваше някъде отдалеч.
— Горещина. Спомням си, че играехме и беше много горещо, понякога наистина много горещо — ризата ми залепваше от пот на гърба.
— Къде?
— Не знам. Това като че ли не е истински спомен, а нещо като спомен за спомена.