Само да беше толкова лесно. Ако беше достатъчно просто да си го пожелаеш, проблемите ми щяха да приключат още преди двайсет години. Всичко започна със Синята тетрадка, този каталог на моите надежди и мечти — и сетне отиде в киберпространството, в моя уебдневник и в badguysrock. Но, разбира се, това е просто измислица. И макар че във фикцията ми се появяваха Катрин Уайт или Елинор Вайн, или Греъм Пийкок, или който и да било от тези паразити, в мислите ми имаше едно-единствено лице — премазано и кървящо, пребито до смърт, удушено със струна от пиано, подложено на електрошок във ваната, отровено, удавено, обезглавено, усмъртено по стотици различни начини…
Едно лице. Едно име.
Знам. Непростимо е. Да искаш толкова смъртта на майка си — да копнееш за нея, както жадуваш за студено питие в горещ ден, да чакаш с лудешки препускащо сърце шума от пъхването на ключа в ключалката, да се надяваш, че днес може би е денят…
Толкова лесно се случва нещастие. Блъска те кола на улицата, падаш по стълбите, произволна проява на насилие. Проблеми със здравето. На шейсет и девет тя е вече стара. Ръцете й са сковани от артрит, кръвното й налягане скача до небето. В семейството ни има много болни от рак, собствената й майка умря на петдесет и пет. Къщата също крие толкова потенциални опасности — претоварени контакти, хлъзгави килими, едва крепящи се на рамката на прозореца в спалнята саксии. Нещастни случаи стават непрекъснато, но явно никога не сполитат Глория Грийн. Което е достатъчно да хвърли едно момче в отчаяние.
Въпреки това не спирам да се надявам. Надеждата, най-омразният от всички демони в кутийката с разни номера на Пандора…
3
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикуван в: 09:55, четвъртък, 14 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: романтично
Слуша: „Бумтаун Ратс“: „Никога не съм обичал Ева Браун“
Четиринайсети февруари е, денят на свети Валентин, и във въздуха се усеща любов, истинска любов. Затова оставих онзи плик в ъгъла на шкафа с порцелана, до шоколадите и цветята. Слава богу, няма рози, няма дори орхидеи, но въпреки това букетът е красив, достатъчно пищен, за да е скъп, но все пак да не е просташки.
Картичката също е внимателно подбрана — никакви карикатури, никакви сексуални намеци, никакви обещания за безсмъртна любов. Мама не вярва на тези работи. Важен е жестът, победоносното й чувство по време на следващата й среща например с Морийн, Елинор или Адел, чийто син живее в Лондон и рядко й се обажда дори по телефона.
Не се заблуждаваме. Мама и аз. Но играта въпреки това продължава. Играем играта от доста време — тази игра на тайна стратегия. Всеки от двама ни има своите победи и поражения. Но сега се отваря възможност да завладея цялото поле — и точно затова в момента не мога да си позволя ненужни рискове. Тя и без това е достатъчно подозрителна към мен. Освен това е нестабилна и положението се влошава. Докато братята ми живееха тук, беше зле, но сега, откакто съм сам, последен, тя се отнася към мен като към някое от порцелановите си кученца — изложен съм на показ от всички страни…
Уж се изненадва от подаръците и картичката. Това също е част от играта. Ако нямаше валентинка, не би направила никакъв коментар, но няколко дни по-късно щеше да има последици. Затова си струва да спазвам условностите, да се съобразявам с тях, да не забравям залога. Затова съм стигнал дотук, разбира се. Като съм правел нужното.
Онлайн приятелите ми също си спомнят за мен. Имам шест виртуални картички за свети Валентин, безброй картинки и банери, включително една от Клеър, която се надява да се видим скоро и се надява тази година да намеря любовта…
О, много мило от твоя страна, ClairDeLune. По една случайност и аз се надявам. Днес обаче си имаш други грижи, не на последно място имейла, който изпрати от акаунта си в хотмейл на Ейнджъл Блу, с клетви за безсмъртна любов, както и допълнителната малка изненада, доставена на адреса му в Ню Йорк…
Знаех си, че тази парола ще ми послужи за нещо. Обаче вече я смених от клеъробичаейнджи на клеърмразиейнджи, като Ейнджи е господин Ейнджъл Блу. Жестоко е, знам. Може да породи скръб. Но докато навлизаме в тази нова фаза заедно, се отнасям все по-нетърпеливо към времето, през което съм откъснат от главната си задача. Вече не се нуждая от своята миша армия. Чирикането им ми дойде до гуша. Някога ме развличаха, а и се нуждаех от тях, за да изградя това място, да сложа стръв в капана бутилка, в собственото си насекомоядно растение.