Е, този път няма да реагирам. Отказвам. Понеже той това иска. Разговор. Много пъти е играл тази игра. Признава, че е манипулативен. Наблюдавала съм го какво прави с Криси и с Клеър. Обича да ги подлага на такива игри на съзнанието, да ги тласка да се разкрият. Затова Криси е омагьосана от него, Клеър смята, че може да го излекува, Капитана иска да бъде като него, а пък аз…
Какво искаш от мен, sineokomomche? Каква реакция очакваш? Гняв? Присмех? Объркване? Нещастие? Или пък може да се окаже нещо повече, някакво твое собствено обяснение? Възможно ли е, след като толкова дълго си гледал света в огледало, най-накрая да искаш да бъдеш видян?
„Розовата зебра“ затваря в десет. Винаги си тръгвам последна. Той ме чакаше навън, под дърветата.
— Да те изпратя ли до къщи? — попита sineokomomche.
Не му обърнах внимание. Той тръгна след мен. Чувах стъпките му подире си както толкова пъти преди това.
— Извинявай, Albertine — каза той. — Ясно е, че не биваше да публикувам онзи материал. Обаче ти не отговаряше на имейлите ми и…
— Пет пари не давам какво пишеш — отговорих.
— Така те искам, Albertine.
Повървяхме мълчаливо.
— Споменах ли, че колекционирам орхидеи?
— Не.
— Искам някой ден да ти ги покажа. Зигопеталум ухаят най-хубаво. Ароматът им изпълва цялата стая. Бих могъл да ти подаря една. За да се извиня…
Свих рамене.
— Моите растения у дома все измират.
— Приятелите ти също.
— Смъртта на Найджъл беше нещастен случай.
— Разбира се. Като смъртта на д-р Пийкок и на Елинор Вайн…
Усетих как сърцето ми подскочи болезнено.
— Не знаеше ли? — Звучеше учуден. — Тя си замина преди два дни.
Замина. Странен израз. Все едно душата й е била колет. Така или иначе, вече е мъртва. Горката Тери ще бъде безутешна.
След това вървяхме мълчаливо, пресякохме „Мил Роуд“ на кръстовището и слушахме как дърветата над главите ни оживяват под напора на излезлия вятър. Тази година нямаше сняг — всъщност времето е необичайно меко, а въздухът е някак млечен, като пред буря. Минахме покрай притихналата детска градина, празната бакалница със затворените кепенци, къщата на Джакади и нейния мирис на пържен чесън, на сладки картофи и на печено чили…
Най-накрая спряхме пред градинската порта. Вече се чувствахме страшно неловко, жертва и преследвач рамо до рамо, достатъчно близо, за да се докоснат.
— Все още ли можеш да го правиш? — попитах най-накрая. — Нали се сещаш… онова, което правиш.
Той се изсмя кратко и накъсано.
— Тази способност не се губи — отговори. — Всъщност с времето става по-лесно.
— Като убийството — отбелязах.
Той отново се засмя.
Потърсих опипом резето на портата. Край мен млечният тревожен въздух миришеше на прясна пръст и на гниещи листа. Помъчих се да запазя спокойствие, но усещах как се изплъзвам от самата себе си, как ставам някой друг, както всеки път, когато той ме погледне…
— Няма ли да ме поканиш да вляза?
Много умно. Да не говорят хората.
— Може би друг път — казах.
— Когато поискаш, Albertine.
Докато вървях към къщата, усещах, че той ме гледа, усещах погледа му на тила си, докато се мъчех да отключа входната врата. Винаги усещам кога ме наблюдават. Хората се издават. Той беше прекалено мълчалив, прекалено застинал на мястото си, за да прави нещо друго, освен да се взира.
— Знам, че си там — казах, без да се обръщам.
Нито дума от sineokomomche.
Почти се изкуших да го поканя, само за да видя как ще реагира. Смята, че се страхувам от него. Всъщност е тъкмо обратното. Той е като момченце, което си играе с оса в буркан — омагьосан е, но и ужасно изплашен, че в даден момент уловеното насекомо ще избяга от затвора си и ще си отмъсти. Трудно е за вярване, нали, че толкова дребно същество може да предизвика такова огромно смущение? Обаче да, и Найджъл се страхуваше от оси. Толкова миниатюрно нещо, а кара човек да изпада в паника. Жужащо топче, търтей с крилца, въоръжен единствено с жило и с нищожно количество дразнещо вещество…
Мислиш, че не разбирам как си играеш с мен. Е, може пък да виждам повече, отколкото си мислиш. Виждам колко се мразиш. Виждам страха ти. И най-вече виждам какво искаш дълбоко и тайно в сърцето си. Само че онова, което искаш и от което се нуждаеш, не е непременно едно и също. Желанието и неотвратимата необходимост са две различни неща.