Дотогава бях успял да глътна малко въздух. Близо месец, потънала в скръб, тя почти не ме забелязваше. А сега изобилно компенсира, като следеше всеки мой ход, приготвяше ми витаминната напитка два пъти дневно и се притесняваше за всичко. Ако кашлях, тя решаваше, че смъртта тропа на вратата. Закъснеех ли, смяташе, че или са ме обрали, или са ме убили. А когато не се вайкаше за всички неща, които можеше да ми се случат, се парализираше от страх, какво бих могъл да направя и някак да се озова в беда, да се отдам на алкохол, на наркотици или на някое момиче и мама да ме загуби…
За sineokomomche обаче спасение нямаше. Минаха три месеца, откакто мама ме удари с чинията, а след като Найджъл я разочарова, маниакалният й стремеж към успеха доби чудовищни размери. Разбира се, аз пропуснах изпитите си, но мама подаде молба (на основание състрадание) и издейства преразглеждане на случая ми. Тя смяташе, че трябва да продължа обучението си в „Малбри Коледж“. Всичко беше планирала. След година щях да се явя отново на изпитите, а после съм можел да започна на чисто, така каза. Мечтата й беше някое от момчетата й да навлезе в медицината. Твърдеше, че аз съм единствената й надежда, и пренебрегвайки безмилостно желанията ми — дори способностите ми — тя се зае да чертае бъдещата ми кариера.
Отначало се опитах да споря с нея. Нямах никаква квалификация. Освен това не бях подходящ за медицина. Мама се натъжи, но го прие добре — или поне аз така си помислих наивно. Очаквах най-малкото да избухне, някой от неистовите й пристъпи. Само че вместо това тя цяла седмица ме отрупваше с два пъти повече внимание и обилни вечери с домашна храна — винаги са ми били любимите — които тя поднасяше на масата с праведното излъчване на многострадален ангел-пазител.
Малко след това се разболях тежко, получих остри стомашни болки и треска, която буквално ме повали. Дори да седнех в леглото, получавах остри болки и ми се гадеше, а да се изправя или да ходя не можеше да става и дума. Мама се грижеше за мен с нежност, която би трябвало да предизвика подозренията ми, ако не страдах толкова, а после, след близо седмица, тя коренно се промени.
Започвах да се чувствам по-добре. Бях отслабнал, нямах сили, но поне болката престана и можех да хапвам простички храни в малко количество. Чаша супа с макарони, малко хляб, лъжичка обикновен ориз, препечен хляб, натопен в жълтък.
Разбира се, сигурно се е притеснила. Мама не беше лекар, нищо не разбираше от дозиране и вероятно силната реакция на тялото ми я е разтревожила. Няколко нощи преди това, когато се събуждах от сън, който бе по-скоро делириум, я чувах да си говори сама и разпалено да се кара с някой, когото всъщност го нямаше…
Така му се пада. Да се научи.
Само че го боли. Болен е…
Ще се оправи. Освен това трябваше да ме послуша…
Какво беше сложила в тези обилни вечери? Натрошено стъкло? Отрова за мишки? Каквото и да бе, подейства бързо. В деня, когато най-сетне можех да седна в леглото и дори да се изправя, мама влезе не с поднос, а с формуляр за кандидатстване — за „Малбри Коледж“ — който вече беше попълнила от мое име.
— Надявам се да си имал време да размислиш — каза тя подозрително ведро. — Цял ден се излежаваше и бездействаше, остави ме всичко аз да правя. Дано да си имал време да размислиш над всичко, което съм направила за теб. За всичко, което ми дължиш…
— Моля те, не сега. Коремът ме боли…
— Не те боли — прекъсна ме тя. — След ден-два ще си като нов и ще ми вземеш всичко до шушка, неблагодарно малко копеле такова. А сега прегледай документите. — Изражението й беше започнало да се навъсва, но сега отново стана безмилостно бодро. — Отново прегледах курсовете и смятам, че и ти трябва да направиш същото.
Погледнах я. Усмихваше ми се и усетих как остра вина пронизва корема ми, задето дори бях допуснал да ми хрумне нещо такова…
— Какво ми беше? — попитах.
Очите й като че ли проблеснаха.
— Какво искаш да кажеш?
— Смяташ ли, че е заради храната? — продължих. — На теб нищо ти нямаше, нали, мамо?
— Не мога да си позволя да боледувам — отговори тя. — Трябва да се грижа за теб, нали? — След това се приближи още повече и забоде в мен очите си с цвят на еспресо. — Мисля, че е време да ставаш — тикна тя документите в ръката ми. — Чака те доста работа.
Този път не допуснах грешката да се възпротивя. Подписах безропотно за три предмета, от които нямах никаква представа, но знаех, че по-късно мога да ги сменя. Вече бях завършен лъжец и вместо наистина да запиша курсовете и да рискувам мама да узнае, когато се проваля, изчаках началото на срока и тайно смених избраните предмети с по-подходящи за индивидуалните ми заложби, а после си намерих работа в сервиза за електроуреди на няколко километра от къщи и създадох у нея погрешното впечатление, че уча.