След това трябваше само да подправя изпитните си протоколи — фасулска работа с компютър — след като хакнах компютъра на колежа и добавих едно име, своето собствено, към списъка с изпитните резултати, който предстоеше да бъде публикуван.
Вече се старая да си готвя сам. Но остава витаминната напитка, която мама ми приготвя собственоръчно и която ме поддържа в добро здраве — или поне тя така твърди с лукав намек в тона. През осемнайсет месеца ме поваля внезапна болест, която се отличава със силни стомашни спазми, а мама любвеобилно се грижи за мен и ако тези пристъпи на болестта съвпадат с някакви търкания помежду ни, това е защото съм чувствителен и подобни сблъсъци се отразяват зле на здравето ми.
Така и не успях да се измъкна, разбира се. Някои неща са неизбежни. Дори Лондон е твърде далечна дестинация, а Хаваите са непостижима мечта.
Е, може би не съвсем непостижима. Старата синя лампа все още свети. И макар да ми отне повече време, отколкото подозирах, започнах да усещам, че търпението ми най-накрая ще бъде възнаградено.
Играта на нерви е хубава игра, изисква умения и издръжливост. Игра за самотници, така я наричат американците, но това название не е толкова оптимистично, обагрено е от сивкаво-зеленикава меланхолия. Е, играта може и да е самотна, но в моя случай това несъмнено е същинско блаженство. Освен това нима има губещ в игра, която човек играе сам със себе си?
9
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикуван в: 23:49, събота, 16 февруари
Статут: ограничен
Настроение: като в капан
Слуша: „Бумтаун Ратс“: „Капан за плъхове“
Чака те доста работа.
Отначало си мислех, че има предвид училището. Всъщност то се оказа само част от всичко. Плановете на майка ми бяха доста по-широки. Започна след моето боледуване и след нейното през последните дни на септември. Спомням си всичко в сиво и синьо, превил гръб като грешник — поза, от която и досега не съм се отървал напълно.
Когато полицията дойде за пръв път, допуснах, че е заради нещо, което аз съм извършил. Може би заради откраднатия фотоапарат, заради графитите на входната врата на д-р Пийкок или пък понеже някой най-сетне се бе досетил как се бях отървал от брат си.
Само че не ме арестуваха. Вместо това се потях навън, докато мама ги развличаше в салона, поднесе им от хубавите бисквити и чай в чашите за гости, които обикновено заемаха почетно място в шкафа при порцелановите кучета. После, след цяла вечност, както ми се стори, полицаите — мъж и жена — излязоха с много сериозни изражения и жената каза:
— Трябва да поговорим…
Сигурно щях да припадна от ужас и от вина, ако мама не ме гледаше с онази изпълнена с очакване гордост, и аз разбрах, че не става дума за нещо, което съм направил, а за нещо, което тя очаква от мен…
Естествено вие се досещате за какво става дума. Мама никога не допуска нищо да се размине. И онова, което й бях разкрил в деня, когато тя ме удари с чинията, бе дълбало и гнило вътре в нея, докато накрая не бе станало готово за употреба.
Забоде в мен черните си като боровинки очи.
— Знам, че не искаш да им кажеш, но съм те възпитала да зачиташ закона — каза тя с тон като бръснач, скрит в захаросана ябълка, — а и всички знаят, че вината не е твоя…
Отначало не схванах. Сигурно съм изглеждал уплашен, понеже полицайката обгърна раменете ми с ръка и прошепна:
— Няма нищо, синко, ти не си виновен…
После си спомних какво написах онази нощ на вратата на д-р Пийкок и всичко си дойде на мястото като в играта „Капан за мишки“ — проумях какво е имала предвид мама…
Чака те доста работа.
— О, моля ви — прошепнах. — Не, моля ви.
— Знам, че се страхуваш — каза мама с онзи глас, който звучи мило, ама не е. — Обаче всички са на твоя страна. Никой няма да те обвинява. — Докато говореше, очите й бяха като стоманени карфици. Ръката й, стиснала моята, изглеждаше нежна, но на следващия ден щях да имам синини. — Искаме само да ни кажеш истината, С. М. Само истината. Не е трудно, нали?