Е, какво можех да направя? Бях сам, сам с мама, уплашен и като в капан. Знаех, че ако я обвиня, че блъфира, че ако я разоблича публично, тя ще намери начин да ме принуди да си платя. Затова се включих в играта, казах си, че ще бъде невинна лъжа, че техните лъжи са много по-сериозни от моите, пък и във всеки случай просто нямах избор…
Полицайката ми се представи като Луси. Сигурно беше съвсем млада, току-що завършила, все още преизпълнена с надежди и идеали и убедена, че децата нямат причина да лъжат. Мъжът беше по-възрастен и по-предпазлив, по-малко склонен към състрадание, но все пак беше доста мил и остави тя да ме разпитва, а той само си водеше бележки.
— Майка ти каза, че си бил болен — поде Луси.
Кимнах, но не се осмелих да го изрека на глас. До мен мама беше същинска скала, преметнала ръка през рамото ми.
— Бил си в делириум. Говорел си и си крещял насън.
— Сигурно — казах. — Не беше чак толкова зле.
Усетих как костеливите пръсти на мама се затягат покрай ръката ми.
— Казваш го сега, когато си по-добре — рече тя. — Но не знаеш и половината от истината. Когато имаш свои деца, тогава ще ме разбереш — додаде тя, без да пуска ръката ми. — Да гледам момчето си в такова състояние, как плаче като бебе. — Удостои ме с кратка тревожна усмивка. — Загубих другия си син — каза тя и погледна към Луси. — Ако нещо се случи на С. М., имам чувството, че ще полудея.
Видях как детективите се спогледаха.
— Да, госпожо Уинтър. Знам. Сигурно е било ужасно.
Мама се смръщи.
— Откъде бихте могли да знаете? Вие сте почти колкото сина ми. Имате ли деца?
Луси поклати глава.
— В такъв случай не знаете как се чувствам.
— Извинете, госпожо Уинтър.
За миг мама замълча и зарея празен поглед. Имаше вид на изключен апарат за сокове — зачудих се дали не е получила удар. После продължи с обичайния си тон или поне с онова, което минава за нормален тон при нея:
— Майката разбира тези неща — каза тя. — Майката усеща всичко. Знаех, че нещо му има. Започна да плаче и да говори насън. Тогава заподозрях, че нещо не е наред.
О, умницата тя. Пусна им въдицата. Подмами ги с отровната стръв и наблюдаваше как аз се гърча и се мятам. Фактите бяха безспорни. Между седмата и тринайсетата си година най-малкият син на мама, Бенджамин, бе поддържал специални взаимоотношения с д-р Греъм Пийкок. Като отплата за съдействието в проучванията доктор Пийкок се бе сприятелил с него, беше поел грижата за обучението му и дори беше предложил финансова помощ на мама, самотен родител…
И после най-неочаквано Бен престанал да съдейства. Станал потаен и затворен, успехът му се влошил, започнал да се държи лошо и най-вече категорично отказвал да се върне в Имението, затова д-р Пийкок оттеглил подкрепата си и оставил мама да се справя сама.
Още тогава тя трябвало да заподозре, че нещо сериозно се е объркало, но гневът я направил сляпа за нуждите му и по-късно, когато се появили графитите на портата на Имението, тя ги приела като поредното доказателство за неговата засилваща се склонност към простъпки. Бен отрекъл да е извършител на вандалската проява. Мама не му повярвала. Едва сега разбрала смисъла на жеста — зов за помощ, предупреждение…
— Какво написа на вратата, С. М.? — Гласът й беше изпъстрен със злоба и с обич.
Отместих поглед.
— Моля те, м-мамо. Беше толкова отдавна. Наистина не м-мисля, че…
— С. М.
Аз единствен долавях заряда на гласа й, възкиселия зеленчуков тон, който ми напомни за вонята на витаминната напитка. Главата ми вече бе започнала да пулсира. Посегнах към думата, която щеше да прогони болката. Дума, която звучи като френска и ме кара да си представям зелени летни морави и аромата на прясно окосена трева…
— Перверзник — прошепнах.
— Какво? — попита тя.
Казах го отново и тя ми се усмихна.
— Защо го написа, С. М.? — попита.
— Защото е такъв.
Все още се чувствах като в капан, но освен страха и вината във всичко това имаше нещо много приятно, усещане за рисковано притежание.
Помислих си за госпожа Уайт и как изглеждаше онзи ден на стълбите на Имението. Помислих за съжалението, изписано на лицето на господин Уайт в онзи ден в двора на „Сейнт Осуалдс“. Спомних си лицето на д-р Пийкок, което надзърташе иззад завесите, и стеснителната му усмивка, докато се тътрузех навън. Сетих се за дамите, които ме глезеха и се държаха мило, докато бях малък, а когато пораснах, се отнасяха към мен единствено с презрение. Помислих за учителите в училище и за братята си, за високомерието им. И после си помислих за Емили…