Ето така през януари, в една снежна сутрин в Манчестър, Емили се оказа пред статива и боите върху стабилна сцена, заобиколена от камери, под горещата светлина на прожекторите и под звуците на „Фантастична симфония“, които се лееха от тонколоните. И точно в този момент става чудо и Емили чува цветовете…
Това определено е най-известното й произведение. „Фантастичната симфония в двайсет и четири несъвместими цвята“ прилича донякъде на картина на Джаксън Полък, донякъде на Мондриан, с огромни сиви сенки в далечния ъгъл, които се протягат към средата на озареното платно като ръката на смъртта насред поле от ярки цветя…
Така поне твърди Джефри Стюартс във втората книга след бестселъра си — „Загадката Емили“. Тя също светкавично се добра до върха на класациите, макар че очевидно беше преработка на предишната плюс послеслов, проследяващ събитията след излизането на първата книга. Разбира се, след това с историята се заеха специалистите, подпомагани от експерти във всяка област: от детска психология до изкуство, които воюваха един с друг, за да докажат противоречивите си теории.
Всеки лагер имаше своите привърженици, били те скептици, или вярващи. Детските психолози възприемаха творбите й като символичен израз на страха, от лагера на паранормалното ги смятаха за предвестник на смъртта, изкуствоведите виждаха в промяната на стила потвърждение, че синестезията на Емили е била престорена още от самото начало и че Катрин Уайт, а не Емили, е творческото влияние зад творби като „Ноктюрно в алена охра“ и „Звездна лунна соната“.
„Фантастична симфония“ беше нещо съвсем различно. Създадено пред публика и върху платно с размер два и трийсет на два и трийсет, произведението буквално се гърчи от енергия и дори тъпанар като Джефри Стюартс може да усети вездесъщото му присъствие. Ако страхът има цвят, това е той; заплашителни струни червено, кафяво и черно, върху които на места има виолетови петна светлина, и онзи звънък квадрат в сиво-синьо, като тайна вратичка към подземна тъмница.
На мен ми мирише на пристана на Блакпул, на мама и на витаминната напитка. За Емили сигурно е било първата стъпка през огледалото в един свят, в който няма нищо здравомислещо, нищо сигурно…
Опитаха да скрият истината от нея. От състрадание, така казаха специалистите. Да кажат истината на толкова ранна възраст и особено при тези обстоятелства би било крайно травмиращо. Ние обаче я научихме по разваления телефон още преди да излезе по вестниците: Катрин Уайт беше в болница след неуспешен опит за самоубийство и изведнъж сякаш всеки репортер на света се запъти към Малбри, сънливото северно градче, където явно се случваха всички събития и където отново се скупчваха облаци за поредната космическа гръмотевична буря…
11
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикуван в: 20:55, понеделник, 18 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: изцеден
Слуша: Джони Наш: „Вече виждам ясно“
Днес Клеър отново ми написа имейл. Явно й липсвам. И се оказа, че материалът, който публикувах в деня на свети Валентин, е предизвикал повече тревоги от обикновено. Тя ме подканя да се върна в групата, да обсъждам отчуждението си и да се изправя пред отговорностите си. Тонът на имейла й е неутрален, но усещам неодобрението й. Може би е свръхчувствителна към чувствата или пък усеща, че моите писания предизвикват неуместна реакция от страна на членове като Токсик и Капитана, чиято склонност към насилие не се нуждае от допълнително насърчение.
Трябва да се върнеш в групата, казва тя. Разговорите онлайн не могат да заместят групата. Предпочитам да те гледам лице в лице. Освен това не съм сигурна, че историите ти са полезни. Трябва да се изправиш пред тези свои ексхибиционистични тенденции и да се обърнеш към действителността…
Бийп! Съобщението изтрито.
Вече я няма.
Това му е хубавото на имейла, Клеър. Затова предпочитам да се срещаме онлайн, отколкото в малката ти дневна с красивите благи репродукции по стените и с мириса на евтини потпури. В групата за писане отговорникът си ти, докато badguysrock принадлежи на мен. Тук аз задавам въпросите, аз държа всичко под контрол.
Не, предпочитам да остана и да преследвам интересите си в удобството и уединението на собствената си стая. Много повече се харесвам онлайн. Очаквам много повече. Тук, а не в онова ужасно училище получих класическото си образование. Оттук мога да пропълзя в съзнанието ти, да надуша малките ти тайни, да разоблича дребните ти слабости точно както ти се опитваш да откриеш моите.