Кажи ми как е Ейнджъл Блу напоследък? Сигурно си получила новини от него. Ами Криси? Още ли е болна? Е, лоша работа. Не трябва ли да говориш с нея, Клеър, вместо да подлагаш мен на кръстосан разпит?
Имейлът ми даде сигнал. Ново съобщение от Клеър.
Наистина смятам, че скоро трябва да поговорим. Знам, че дискусиите ни те карат да се чувстваш неудобно, но се тревожа за теб. Моля те, изпрати ми имейл, за да потвърдиш!
Бийп! Съобщението е изтрито.
Опа, всичко изчезна.
Само да беше толкова лесно да изтрия и Клеър.
Все пак в момента си имам и други грижи, не на последно място с Albertine. Не че се надявам да ми прости. И двамата сме стигнали твърде далеч за такова нещо. Обаче мълчанието й ме притеснява, затова едва се стърпявам да се отбия у тях днес. Обаче не би било разумно. Твърде много евентуални свидетели. А вече подозирам, че ни следят. Само мама да научи, и картонената кула ще се срути.
Затова половин час преди края на работното време отново се озовах в „Розовата зебра“. Мазохистичната ми страна толкова често ме тегли към това място, към този безопасен мъничък свят, към който моя милост определено не принадлежи. Мимоходом забелязах раздразнено, че Тери седи до вратата. Вдигна обнадеждено поглед, когато влязох, а аз се постарах да я пренебрегна. Дотук с дискретността, казах си. И тя като леля си е бдителен наблюдател, клюкарка, нищо че е свита, човек, който спира на мястото на катастрофа не за да помогне, а за да участва във всеобщото нещастие.
Саксофонистът със сплъстените кичури седеше наблизо с каничка кафе до лакътя; изгледа ме с поглед, който трябваше да ми разкрие презрението му към хора като мен. Може би Бетан ме бе споменала. Прави го от време на време в напразен опит да си докаже колко ме мрази. Зловещия пич, така ме нарича. Надявах се на нещо по-изобретателно.
Седнах на обичайното си място, поръчах си „Ърл Грей“ без лимон и без мляко. Тя ми го донесе върху поднос на цветя. Позавъртя се достатъчно дълго край мен, за да заподозра, че е намислила нещо, после взе решение; седна отривисто до мен, погледна ме в очите и изтърси:
— Какво искаш от мен, по дяволите?
Налях си чай. Беше ароматен и хубав.
— Нямам представа за какво говориш — отвърнах.
— Непрекъснато се навърташ наоколо. Изпращаш онези истории. Съчиняваш си разни неща…
Наложи се да се засмея.
— Аз? Да си съчинявам разни неща? Съжалявам, но когато излязат на бял свят подробностите от завещанието на д-р Пийкок, всичко, което правиш, ще се превърне в новина. И вината не е моя, Albertine.
— Предпочитам да не ме наричаш така.
— Сама си си го избрала — изтъкнах.
— Няма да разбереш — сви рамене тя.
— Точно тук грешиш, Albertine. Прекрасно разбирам. Дълбокият копнеж да бъдеш някой друг, да възприемеш нова самоличност. В известен смисъл и аз съм го правил…
— Не искам парите му — каза тя. — Искам само да ме оставят на мира.
Ухилих се.
— Дано да ти се получи.
— Ти си го убедил да го направи, нали? — Очите й потъмняха от гняв. — Работил си там, имал си възможност. Той беше стар, доверчив. Можел си да му кажеш каквото си поискаш.
— Повярвай ми, Бетан, ако е така, нямаше ли да го направя за себе си? — Дадох й време да осмисли думите ми. — Добрият д-р Пийкок. След толкова много години още се мъчи да получи изкупление. Все още вярва, че може да съживява мъртвите. След като Патрик замина, му остана само ти. Найджъл сигурно е бил на седмото небе…
Тя ме погледна.
— Не започвай пак. Казвам ти, Найджъл не даваше и пет пари за това.
— О, моля те — казах. — Любовта може и да е сляпа, но трябва да си пълен глупак, за да мислиш, че на човек като Найджъл му е все едно, че приятелката му ще наследи цяло състояние…
— Ти каза ли му за завещанието на д-р Пийкок?
— Кой знае? Може да съм се изпуснал.
— Кога? — Гласът й беше тъничък като лист хартия.
— Преди осемнайсет месеца, може и повече.
Мълчание. И после:
— Копеле — изсъска тя. — Да не искаш да повярвам, че е било капан още от самото начало?