— Пет пари не давам в какво ще повярваш — отговорих. — Но допускам, че е искал да те защити. Не му е харесвало да живееш сама. Все още не е говорел за брак, но ако го беше сторил, ти щеше да приемеш. — Замълчах. — Как се справям засега?
Тя ме прикова с очи с цвят на убийство.
— Знаеш ли, няма смисъл — каза. — Няма да успееш да ми го пробуташ. На Найджъл не му пукаше за пари.
— Сериозно? Много романтично — казах. — Понеже според извлеченията от кредитните му карти, на които попаднах, докато разчиствах апартамента му, Найджъл е умрял, здравата затънал в дългове. Някъде към десет хиляди лири — едва ли му е било лесно да свързва двата края. Може би е започнал да губи търпение. Може да се е отчаял. Д-р Пийкок беше стар и болен, но болестта му изобщо не беше фатална. Можеше да си живее още десет годинки…
Лицето й изгуби цвета си.
— Найджъл не е убил д-р Пийкок — каза тя. — Не повече, отколкото си го направил ти. Никога не би му хрумнало подобно нещо… — Гласът й потрепери.
Мъчно ми беше да й причинявам такава болка, но трябваше да научи. Да разбере.
— Защо не би могъл, Бетан? Правил го е и преди.
Тя поклати глава.
— Тогава е било различно.
— Така ли ти каза?
— Разбира се, че е било!
Ухилих се.
Тя се изправи рязко и столът й падна шумно.
— Какво значение има, за бога? — провикна се тя. — Било е толкова отдавна, защо все го вадиш на показ? Найджъл е мъртъв, всичко приключи, така че защо не ме оставиш на мира?
Имаше нещо странно трогателно в страданието й. Лицето й беше бледо и красиво. Смарагдовата обица на веждата й ми намигна като отворено око. Изведнъж ме обзе желание тя да ме прегърне, да ме утеши, да ми наговори лъжите, които всеки тайно копнее да чуе.
Обаче трябваше да продължа. Дължах й го.
— Никога не приключва, Бетан. Няма връщане назад след едно убийство. Особено когато е на близък човек… а Бенджамин беше само на шестнайсет…
Тя ме изгледа с омраза и сега за пръв път почти повярвах, че е способна на действието, заличило завинаги двама от синовете на Глория Уинтър от лицето на земята.
— Найджъл имаше право — изрече тя накрая. — Ти си извратено копеле!
— Заболя ме, Albertine.
— Не ми се прави на невинен, Брендан.
Свих рамене.
— Не е честно — казах. — Найджъл уби Бенджамин. Имах късмет, че не бях там. Ако положението беше различно, щеше да се случи на мен.
Пета част
Огледала
1
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикуван в: 23:40, вторник, 19 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: изморен
Слуша: Синди Лопър: „Истински цветове“
Така. Наричайте ме Брендан. Сега доволни ли сте? Мислите ли, че ме познавате? Избираме имената си, самоличността си точно както избираме как да живеем. Трябва да вярвам в това, Albertine. Алтернативата — че тези неща са ни предопределени по рождение или още по-рано, in utero — е твърде ужасяваща, за да размишлявам върху нея.
Веднъж някой ми каза, че седемдесет процента от похвалите през човешки живот със средна продължителност се получават преди петгодишна възраст. Когато си на пет, почти всяко нещо — някоя хапка, самостоятелно обличане, рисунка с пастели — може да ти спечели щедри похвали. Разбира се, това в крайна сметка спира. В моя случай, когато се роди брат ми — по-точно брат ми в синьо, Бенджамин.
Със своята слабост към психодрънканиците Клеър понякога говори за така наречения „ефект на обратния ореол“, склонността на всички нас да приписваме злодеяния въз основа на една-единствена простъпка, например да погълнеш брат си може би, или пък да събереш морски твари в една кофичка и да ги оставиш да умрат под палещото слънце. Когато се роди Бен, моят ореол се обърна и оттам нататък sineokomomche беше лишено от предишните си привилегии.
Усетих, че предстои. Бях на три години, но знаех, че ревящото пакетче, което мама донесе у дома, ще ми донесе само нещастия. Най-напред дойде решението й да определи цветове за тримата си синове. Давам си сметка, че оттам започна всичко, макар че тогава едва ли го е знаела. Обаче аз така се превърнах в Брендан Браун — тъпака, ни риба, ни рак — засенчен от едната страна от Найджъл Блак, а от другата — от Бенджамин Блу. Вече никой не ме забелязваше, освен ако не направех някоя пакост, разбира се, когато светкавично се прилагаше парчето електрически кабел. Никой не смяташе, че съм достатъчно специален, та да заслужавам специално внимание.