Въпреки това успях да променя положението. Възвърнах си ореола — поне в очите на мама. Що се отнася до теб, Albertine — или вече да те наричам Бетан? Ти винаги си била по-наблюдателна от другите деца. Винаги си ме разбирала. Никога ни най-малко не си се съмнявала, че и аз съм забележителен, че под привидната ми чувствителност бие сърцето на бъдещ убиец. И все пак…
Всеки знае, че вината не беше моя. С пръст не съм го докоснал. Всъщност дори не бях там. Наблюдавах Емили. Непрекъснато я гледах, следях я до Имението и обратно, усещах прегръдката, с която я посрещаше д-р Пийкок, летях с нея на малката люлка, усещах ръката на майка й в своята, чувах я да казва: „Браво, миличка“…
Брат ми никога не е правил тези неща. Може би не му се е налагало. Бен беше твърде зает да се самосъжалява, за да проявява интерес към Емили. Аз се интересувах от нея, снимах я над живия плет, споделях огризките от странния й скромен живот.
Сигурно затова я обичах тогава — понеже тя открадна живота на Бенджамин точно както той открадна моя. Обичта на мама, моята дарба, моят шанс — всичко отиде при Бенджамин, сякаш при мен бяха само на съхранение, докато не се появи някой по-достоен.
Бен, синеокото момче. Крадецът. И какво направи той с големия си шанс? Пропиля го възмутено, защото някой друг направи по-голям пробив. Всичко — интелигентността му, мястото му в „Сейнт Осуалдс“, шансът му да се прочуе, дори времето, което прекарваше в Имението. Всичко захвърли на вятъра, понеже Бенджамин не се задоволяваше само с парче от тортата, а искаше цялата сладкарница. Е, така поне му се струваше на Брендан Браун, за когото останаха само трохите, които успя да открадне от чинията на брат си…
Сега обаче тортата е за мен. И тортата, и цялата сладкарница. Както би казал Капитана: „Яко, човече. Върхът си…“.
Извърших убийство и ми се размина.
2
Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com
Публикуван в: 23:47, вторник, 19 януари
Достъп: публичен
Настроение: уязвимо
Слуша: Джони Кеш: „Наранен“
Казва се господин Брендан Браун. Прекалено тъп е, за да има някакви дарби, прекалено тъп е, за да го забележиш, прекалено тъп е дори за убийство. Кафяв като лайно, кафяв като магаре, отегчителен, глупав, кафяв като копеле. През целия си живот се е мъчил да бъде сляп, неволен наблюдател на всичко, който през сплетени пръсти наблюдава как действието се развива без него, свива се при всеки удар и при най-малкия намек за насилие…
Да, Брендан Браун е чувствителен. Екшъните го плашат. За документални филми за диви животни и дума да не става, както и за филми на ужасите, видеоигри, каубойски филми или бойни сцени. Той дори съчувства на лошите. Спортът също го притеснява, понеже крие риск от контузии и наранявания. Вместо това обича да гледа кулинарни или градинарски предавания, филми за пътешествия или порно — и мечтае за различни места, усеща топлината на слънцето от плакатите върху лицето си…
„Свръхчувствителен е — казва майка му. — Усеща неща, които другите не могат.“
Може и така да е, мисли си Брендан Браун. Може би усеща нещата различно. Защото ако види човек, който изпитва болка, му става толкова мъчително, че физически му прилошава и се разкрещява объркано и изплашено срещу нещата и образите, които го карат да…
Брат му в синьо знае това и го принуждава да наблюдава експериментите му с мухи и оси, а после и с мишки, показва му снимки, от които Брендан се търчи ужасено. Д-р Пийкок нарича това „огледална синестезия“ — поне в неговия случай тя представлява патологична чувствителност, при която зрителната част на мозъка по някакъв начин отразява огледално физическата и той преживява онова, което чувстват другите — било то докосване, вкус или удар — толкова ясно, все едно е извършено върху самия него.
Брат му в черно го презира, подиграва слабостта му. Дори майка му вече го пренебрегва — средното дете, кроткото, притиснато между черната овца Найджъл и синеокото момче Бенджамин…
Брендан мрази братята си. Мрази начина, по който го карат да се чувства. Единият непрекъснато е ядосан, другият е самодоволен и надменен. А Брендан им съчувства — прекалено — независимо дали го желае. Честно казано, това не е състрадание. А просто несъзнателна реакция на поредица визуални стимули. Пет пари не дава, ако ще и двамата да умрат — стига да умрат някъде далеч, за да не ги гледа.