Разбира се, Бен отрече да знае каквото и да било. Ето това беше фаталната грешка. Брендан знаеше от опит, че единственият начин да не пострадаш сериозно е незабавно да си признаеш прегрешението, дори да си невинен. Отдавна си беше научил урока — и така си беше спечелил удобната репутация на безнадежден лъжец, като поемаше вината за многобройни неща, за които изобщо не беше виновен. Така или иначе, Бен нямаше време да обяснява. Първият удар на Найджъл разби черепа му. След това… достатъчно е само да кажем, че Бенджамин просто нямаше никакъв шанс.
Разбира се, нашият герой не присъства. Подобно на загадъчната котка Макавити той бе овладял трудната техника да се крие от неприятностите. Майката на Брендан намери сина си, тя се обади в полицията и повика линейка, тя стоя на пост в болницата, тя не плака нито веднъж, дори когато й съобщиха, че уврежданията са необратими, че Бенджамин няма да се събуди…
Убийство без умисъл, така го определиха.
Безумна мисъл, оцветена в нюанси на мълниеносно синьо и ухаеща на салвия и на теменужки. Да, той вече вижда цветовете на Бен. В крайна сметка нали зае неговото място. Вече всичко принадлежи на Брендан — неговата дарба, неговото бъдеще, неговите цветове.
Трябваше му малко време да се приспособи. Отначало нашият герой боледува седмици наред. Стомахът му беше като бездънна яма, главата го болеше толкова силно, че имаше чувството, че ще умре. В известен смисъл го заслужаваше. Друга част от него обаче вътрешно се хилеше доволно. Като зловещ фокус. Той е невинен, не е извършил престъпление, но въпреки това тайно е виновен за убийство.
И все пак нещо липсва. Насилието все още не е по силите му. Донякъде е неуместно, като се има предвид размахът на гнева му. Без тази отровна дарба, смята той, всичко е възможно. Мислите му са ясни и обективни. Няма съвест, която да го измъчва. Най-ужасните неща са в съзнанието му, само да мигне и ще се случат. Тялото му обаче отхвърля сценария. Само във фикцията може да действа безнаказано. Само там може да бъде истински свободен. В живота този победоносен подем накрая винаги се плаща, плащаш го с болест и страдание, както плащаш напълно и лошите мисли…
Тя още пази онова парче електрически кабел. Разбира се, вече не го използва. Вместо това разчита на юмруците си, знае, че той никога не би й отвърнал. Само че той сънува това парче кабел, а също и порцелановите кучета, които зяпат безвкусно от стъклената витрина. Кабелът чудничко ще се навие шест-седем път около врата й, а после стъклената витрина и порцелановите кучета нямат никакъв шанс…
Мисълта неочаквано го напряга отново. Предизвиква вкус дълбоко в гърлото му. Би трябвало вече да познава този вкус — възсолен — от който му се драйфа, от който устата му пресъхва от страх, а сърцето му започва да се мята като риба на сухо.
Глас отдолу:
— Кой е там? — пита тя.
Той въздъхва.
— Аз съм, мамо.
— Какво правиш? Време е за напитката ти.
Той изключва компютъра и се пресята към слушалките. Обича да слуша музика. Поставя нещата в различен контекст. Непрекъснато носи айпода си и отдавна е усвоил умението привидно да слуша какво му говори тя, като в същото време в главата му се върти нещо друго, тайният саундтрак на живота му…
Слиза долу.
— Какво е това, мамо?
Наблюдава как устните й се движат беззвучно. В главата му Джони Кеш пее с толкова стар и толкова съсипан глас, все едно вече е мъртъв…
Брендан също се чувства празен отвътре, завладян от такава пустота, от такъв копнеж, какъвто нищо не може да удовлетвори — нито храна, нито обич, нито убийство — като змия, решена да погълне света, но накрая поглъща сама себе си.
Дълбоко в себе си знае, че му е дошло времето. Време е да си вземе лекарството. Време е да направи онова, за което копнееше през последните четирийсет години — на практика през целия си живот. Да закове многобагреника си за мачтата, да се обърне и да застане с лице към врага. В крайна сметка какво може да изгуби? Витаминната си напитка? Боклучавата си империя?
Изпратете коментар:
JennyTricks: (изтрит постинг).
Albertine: (изтрит постинг).
JennyTricks: (изтрит постинг).
sineokomomche: Albertine?
3