Достъп: ограничен
Настроение: замислен
Слуша: Джуди Гарланд: „Отвъд дъгата“
Е, Клеър, стана както ти поиска. Днес най-сетне се върнах в групата. Сега, когато всичко се развива гладко и по план, мога да си позволя малко безобидни развлечения. Пък и това може да се окаже последният път, когато…
Стаята е съвсем мъничка и боядисана в бежово като пудра, на полица до вратата има саксия с хлорофитум, а на стената виси снимка на Ейнджъл Блу. Столовете са оранжеви и са подредени в кръг, за да може всички да се чувстват равни. В средата на кръга има малка маса, на която е поставен чайник на цветя, няколко чаши, чиния с бисквити (с крем, каквито мразя, между другото), листове формат А4 на редове, наръч химикалки и задължителната кутия с хартиени салфетки.
Е, не очаквайте да проливам сълзи. sineokomomche никога не плаче.
— Здравей! Толкова се радвам да те видя — поздрави ме Клеър. (Казва го винаги и на всеки.) — Как се чувстваш?
— Добре, струва ми се.
В реалността изобщо не съм толкова словоохотлив, колкото съм онлайн. Една от причините е, че все още предпочитам да си стоя у дома.
— Какво е станало с лицето ти? — пита тя.
Вече е забравила историите ми, разбира се, или е решила, че всичко е в главата ми.
— Претърпях злополука — свих рамене аз.
Тя ме изгледа с престорено съчувствие. Прилича на майка си, Морийн Пайк, особено сега, на тази възраст. Четирийсет и една, четирийсет и две, и изведнъж всичко се измества на юг, не, не към Хаваите, а към някакво по-сурово място с голи дерета, паднали скали и суховейна пустош. Много бледо подобие на ClairDeLune, която изпраща еротична литература на сайта ми и твърди, че е на трийсет и пет години. Въпреки това, както сигурно сте се досетили, в badguysrock ние сме драстично по-различни от реалните си персони. Ако си остава само фантазия, на кого му пука какви роли играем? Каубои или индианци, с черна шапка или с бяла, никой не ни съди.
Въпреки това игрите, на които обичаме да играем, са свързани с малка доза истина — с един недокоснат пласт на желанието. Ние сме такива, каквито мечтаем да бъдем. Знаем какво искаме. Знаем, че го заслужаваме…
Ами ако искаме порочност? Ако искаме греховност?
Е, може би и това заслужаваме. А възмездието за греха е…
— Чай? — посочва Клеър към чайника на цветя.
Чай. Прозак на бедняка.
— Не, благодаря.
Тери, която пие чая си без мляко и захар и винаги пренебрегва бисквитите — обаче прибере ли се у дома, веднага излапва цяла кутия сладолед с вкус на тесто за сладкиши — потупа стола до себе си.
— Здрасти, Брен — усмихна се тя превзето.
— Майната ти — отвърнах.
Огледах групата. Да, всички бяха тук. Половин дузина най-разнообразни откачалки, плюс бъдещи писатели, героини от сапунени сериали, провалени поети (че то друг вид има ли), до един отчаяно копнеещи за шанса да бъдат чути. За мен обаче е важен само един човек. Бетан с ирландските очи, която ме наблюдава толкова ненаситно…
Днес е облечена със сиво горнище без ръкави, което разкрива звездите, татуирани по ръцете й. „Онази ирландка на Найджъл“, така я нарича мама, дори името й не иска да спомене. „Онази с отвратителните татуировки.“
„Отвратителен“ е думата, с която мама нарича всичко, което не може да контролира. Моите снимки. Моите орхидеи. Моите писания. Всъщност на мен доста ми харесват татуировките на Бетан, прикриват сребристите белези, които има още от детството си и които кръстосват ръцете й като паяжина. Това ли е харесал Найджъл у нея? Увлечението по звездите, отзвук от неговото собствено? Или потайното и неизменно усещане за страдание?
Въпреки крещящата си външност Бетан не обича да я зяпат. Може би затова се крие под такава многопластова измама. Татуировки, пиърсинг, самоличности. Като дете беше покорна и стеснителна, кротичка, почти невидима. Явно до това води католицизмът. Постоянна война между потискане и развихряне на страстите. Нищо чудно, че Найджъл си е паднал по нея. Тя е рядка птица, увредена също като него.
— Престани да ме зяпаш, Брендан — предупреди ме тя.
Ще ми се да не ме нарича така. Брендан мирише на кисело, като нещо влажно в мазето. Предизвиква мъхната сухота в устата ми, а на цвят е — ами знаете каква е. Бетан не е по-добре, понеже мирише задушливо на църковен тамян. Повече ми харесва като Albertine, безцветна, непорочно чиста…
— Моля те, Бетан — намеси се Клеър. — Знаеш какво се разбрахме. Сигурна съм, че Брендан не го е направил нарочно. — Изгледа ме с един от захаросаните си погледи. — И понеже си тук, Брен, хайде днес да започнем от теб. Дочух, че напоследък излизаш повече. Хубаво.