Свих рамене.
— Къде ходиш, Брен?
— Ами тук-там, знаеш. Излизам. В града.
Тя ме удостои с широка одобрителна усмивка.
— Страшно се радвам да го чуя — каза. — Освен това се радвам, че отново пишеш. Можеш ли да ни прочетеш нещо днес?
Отново вдигнах рамене.
— Хайде, не се стеснявай. Знаеш, че сме тук, за да ти помогнем. — Тя се обърна към останалите от групата. — Всички нека да покажем на Брен колко е специален за нас! И колко много искаме да му помогнем!
О, не. Не проклетата групова прегръдка. Само не това. Моля ви.
— Имам едно кратко нещо… — казах, по-скоро за да отклоня вниманието им, отколкото понеже изпитвах нужда да споделям.
Клеър беше забола в мен жаден и изпълнен с очакване поглед. Такова става изражението й понякога, когато ни разказва за Ейнджъл Блу. А аз наистина доста приличам на него, разбира се — това поне не е лъжа — което означава, благодарение на ефекта на ореола, че Клеър има слабост към мен и е склонна да вярва на думите ми.
— Наистина ли? Може ли да го чуем? — попита тя.
Отново погледнах към Бетан. Преди смятах, че тя ме мрази, а тя може би е единствената, която разбира какво е да живееш всяка секунда с мъртвите, да разговаряш с мъртвите, да спиш с мъртвите…
— Много ще се радваме да го чуем, Брен — каза Клеър.
— Сигурни ли сте, че го искате? — попитах, все още насочил поглед към Бетан. Тя гледаше напрегнато, а сините й очи бяха присвити и приличаха на газови пламъчета.
— Разбира се — увери ме Клеър. — Нали така, хора?
Всички в кръга закимаха.
Забелязах, че Бетан не помръдна.
— Може да е малко… притеснително — предупредих. — Поредното убийство, опасявам се. — Усмихнах се на изражението на Клеър и на начина, по който другите се приведоха напред като мопсове по време на хранене. — Съжалявам, сигурно ще си помислите, че само с това се занимавам.
6
Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com
Публикуван в: 22:31, вторник, 19 февруари
Достъп: публичен
Настроение: чисто
Слуша: „Фор Сизънс“: „Чао, чао, скъпа“
Той я нарича госпожа Бебешкосиньо. Мисли се за художничка. И определено изглежда така — мръснорусата й коса е артистично разчорлена, носи опръскани с боя гащеризони и дълги мънистени нанизи, харесва ароматни свещи, които твърди, че подпомагали творческия процес (и премахвали миризмата на боя).
Не че е постигнала много. Не, цялата й творческа страст се оказа вложена във възпитанието на дъщеря й. Детето е същинско произведение на изкуството — а конкретно това дете е самото съвършенство, казва си тя: талантливо и добро…
Той я наблюдава отдалеч. Мисли си колко е красива с късата си коса, със светлата си бадемова кожа и с късото си червено палтенце с остра качулка. Изобщо не прилича на майка си. Притежава невероятна сдържаност. Дори името й е красиво. Име с уханието на рози.
Майка й, от друга страна, е всичко, което той най-силно ненавижда. Непостоянна, претенциозна, паразит, който изцежда дъщеря си, живее чрез нея, краде нейните очаквания…
sineokomomche я презира. Припомня си колко много е навредила тя — на него, и на двамата — и се пита дали на някого изобщо ще му пука.
Ако претегли всичко, може би не. Светът ще бъде много по-чист без нея.
По-чист. Каква прекрасна дума. В синьо, показва какво прави той, какъв е и какво ще постигне — наведнъж. Чистач.
Идеалното престъпление има четири етапа. Първият етап е очевиден. Вторият етап отнема време. Третият етап е малко по-труден, но той вече започва да свиква с него. Пет убийства, ако броим и Дизеловосиньо, и той се пита дали вече може да се нарече сериен убиец, или преди това трябва да усъвършенства стила си.
Стилът е важен за sineokomomche. Иска да усеща поезията, наличието на по-висша цел в онова, което върши. Иска му се да направи нещо сложно, дисекция, обезглавяване, нещо драматично, ексцентрично и необичайно. Нещо, от което ще се разтреперят, нещо, което ще го отличи от другите. И най-важното, иска да гледа, да види погледа й, най-сетне да й покаже кой е.
От наблюденията си знае, че когато е сама в къщата, госпожа Бебешкосиньо обича да си взема дълги вани. Остава във ваната поне един час, чете списания — виждал е издайническите следи от намокряне по вестниците, които оставя за рециклиране. Виждал е трептенето на свещите на фона на матираното стъкло на прозореца и е долавял аромата на маслата й за вана през решетката. Времето за вана е свещено за нея. Тогава никога не вдига телефона, не отваря вратата. Той го знае. Опитвал е. Тя дори не се заключва в банята…