О, моля те. Не ставай противна. За такъв перверзник ли ме вземаш? Харесваше ми да бъда с теб, това е, както ми харесваше да съм близо до Емили. Майка ти изобщо не ме забелязваше, а госпожа Уайт, която знаеше кой съм, изобщо не понечи да се намеси. През делничните дни се отбивах след училище, преди майка ти да се прибере от работа, а през почивните се срещахме другаде — или на игралната площадка на „Аби Роуд“, или в дъното на градината ви, където беше по-малко вероятно да ни видят и където си говорехме кой как е прекарал деня. Давах ти бонбони и шоколади, разказвах ти за мама, за братята си, за себе си и за Емили.
Беше превъзходна слушателка. Всъщност понякога забравях на колко си години и разговарях с теб като с равна. Разказвах ти за състоянието си — за дарбата си. Показвах ти синините и порязаните си места. Разказвах ти за д-р Пийкок и за всички тестове, на които ме подложи, преди да избере брат ми. Показах ти някои от снимките си и признах пред теб — не пред мама — че единственото, което искам от живота, е да отлетя чак до Хаваите…
Горкото самотно момиченце. Кого имаше, освен мен? Кого имаше в живота си? Работеща майка, отсъстващ баща, никакви баба и дядо, никакви съседи, никакви приятели. Освен моя милост, имаше ли друг? Какво ли не би направила за мен!
Никога не им позволявай да ти втълпяват, че едно осемгодишно дете не може да се чувства по този начин. Годините преди пубертета са изпълнени с терзания и бунтарски дух. Възрастните се опитват да го забравят, да се заблуждават, че чувствата на децата не са толкова силни като техните, че любовта идва по-късно, през пубертета, че е нещо като компенсация за изгубената чистота…
Любов ли? Ами да. Има толкова много видове любов. Има ерос, най-простичката и най-преходната любов. Има филия, приятелство, лоялност. Има сторге — синовната и дъщерната обич към родителите; има и телема — любов в съответствие с волята; има и агапе, платоническата любов, обич към приятел, към света, към непознат, към цялото човечество.
Дори гърците обаче не са знаели всичко. Любовта е като снега — има толкова много названия, до едно неповторими и непреводими. Има ли дума за обичта, която изпитваш към човек, когото си ненавиждал през целия си живот? Или за обичта към нещо, от което ти се гади? Или за сладката и болезнена нежност към онзи, когото ще убиеш?
Моля те, повярвай ми, Albertine. Съжалявам за всичко, което ти се е случило. Никога не съм искал да те нараня. Но лудостта е прилепчива, нали? И тя като любовта вярва в невъзможното. Премества планини, занимава се с вечността, понякога дори възкресява мъртвите…
Попита ме какво искам от теб. Защо просто не зарежа всичко. Е, Albertine, ето какво. Ти ще направиш за мен онова, което самият аз така и не направих за себе си. Единственото нещо, което може да ме освободи. Онова, което планирам двайсет години. Нещо, което винаги съм бил неспособен да направя, но което ти можеш да сториш толкова лесно…
Изтегли си карта. Която и да е…
Номерът е да накараш човека отсреща да повярва, че сам е избрал да изтегли тази карта, че тя не му е била отредена. Която и да е карта. Моята карта. Която се оказва…
Не се ли досети?
Тогава си изтегли карта, Albertine.
8
Разглеждате уебдневника на Albertine.
Публикуван в: 23:32, вторник, 19 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: напрегнато
Разбира се, той си играе игрички с мен. Това sineokomomche умее най-добре. Толкова много игри сме играли двамата с него, че границата между истината и измислицата е невъзвратимо заличена. Би трябвало да го мразя, обаче знам, че какъвто и да е той, каквото и да прави, отчасти вината е моя.
Защо ми причинява това? Какво се надява да постигне този път? Всички участници в историята са мъртви — Катрин, татко, д-р Пийкок, Бен, Найджъл и най-важното — Емили. Въпреки това, когато той прочете историята си на глас, усетих как гърлото ми започна да се стяга, нервите ми се изопнаха, главата ми се завъртя и не след дълго в съзнанието ми започнаха да отекват акордите на Берлиоз…
— Бетан? Добре ли си? — попита той.
По тона му долових, че се подсмихва.
— Съжалявам, но трябва да тръгвам — изправих се.