Мислех да отида в полицията, но всичко звучи абсурдно, нали? Представям си лицата им, изражението на състрадателна развеселеност. Мога да им покажа признанията му онлайн — ако наистина представляват това — но тогава аз ще съм лудата, изгубена в някакъв измислен свят. Като фокусник, който се подготвя да разреже тялото на жената, той най-съвестно ни кани да проверим, че няма никаква уловка.
Вижте, няма никакви номера. Няма скрит капан. Никакъв таен фокус. Престъпленията му са публични, пред очите на всички. Ако сега се обадя, ще насоча прожекторите към себе си, ще добавя поредната скандална подробност към една история, осеяна цялата с шиповете на лъжи. Представям си как животът ми с Найджъл е изнесен на показ пред всички, виждам как журналистите се скупчват като пълчища изгладнели плъхове, наизлезли от дупките си, пъплят по всичко и всяка частица от живота ми е разкъсана, оглозгана и употребена за подплата на противните им бърлоги…
Прибрах се у дома покрай Къщата с камината. Познавам я прекрасно от неговите истории. Всъщност съм я виждала само веднъж, тайно, когато бях десетгодишна. Помня градината, цялата в рози, свежите зелени ливади и голямата входна врата, езерцето с рибките и фонтана. Разбира се, вътре не съм влизала, но татко ми е разказвал. Двайсет години по-късно намерих пътя със зловеща и съвсем не изненадваща лекота. Курсът ни приключи в осем часа и вече цареше пълен мрак, миришещ на пушек и на кисела пръст и оградил къщите и автомобилите с оранжев ореол от уличните лампи.
Къщата беше затворена, както и предполагах, но предната врата се отвори лесно, а пътеката се оказа неотдавна оплевена и почистена. Дело на Брен, казах си. Открай време мрази безпорядъка.
Докато минавах, се включиха охранителните светлини. Бели прожектори на зеления фон. Виждах огромната си сянка на стената на розовата градина — сочеше като пръст надолу по пътеката и през моравата.
Помъчих се да си представя, че къщата е моя. Тази изискана къща, тези градини. Помислих си, че ако Емили беше жива, сега щяха да принадлежат на нея. Обаче Емили не беше жива, всичко бе наследено от семейството й или поне от онова, което бе останало от семейството й — от баща й Патрик Уайт, а после, най-накрая, от татко остана на мен. Искаше ми се да можех да откажа подаръка. Но вече бе твърде късно — Емили Уайт щеше да ме следва където и да отидех. Емили Уайт и нейният цирк на ужаса, злорадите, омразниците, преследвачите, пресата…
Прозорците на горния етаж бяха заковани с дъски. Напряко на избелялата входна врата някой наскоро бе написал със спрей: В АДА ДА ГОРИШ, ПЕРВЕРЗНИКО…
Найджъл? Не, със сигурност не. Не вярвам, че Найджъл би наранил стареца, както и да го провокират. Що се отнася до другото предположение на Брен — че Найджъл никога не ме е обичал, че всичко е било заради парите…
Не. Това са поредните игрички на sineokomomche, което се опитва да отрови всичко. Ако Найджъл ме беше излъгал, щях да разбера. Въпреки това не мога да спра да се чудя — какво пишеше в онова негово писмо? Да не би да заплашваше да разобличи плановете му? Възможно ли е Найджъл да е замесен в нещо, което да доведе до убийство?
Щрак.
Тих, но много познат звук. Ослушах се, а кръвта блъскаше като прибой в ушите ми, кожата ми настръхна от пареща нервност. Възможно ли е вече да са ме открили? Това ли бе разобличаването, от което се боях?
— Има ли някого?
Никакъв отговор. Дърветата изсвистяха и зашептяха на вятъра.
— Брендан! — провикнах се. — Брен? Ти ли си?
Отново пълен покой. И тишина. Въпреки това усещах, че той ме наблюдава, както го е правил толкова често преди, и косъмчетата по врата ми настръхнаха, а в устата си тутакси усетих възкисела сухота…
И после го чух отново.
Щрак.
Щракането на затвора на фотоапарата, така зловещо безвредно, натежало от заплаха и спомени. После потайните шумове от оттеглянето му, почти нечуто, назад през храстите. Естествено, много е тих. Обаче аз винаги го чувам.
Пристъпих по посока на шума и разтворих храстите с ръце.
— Защо ме следиш? — попитах. — Какво искаш, Брен?
Стори ми се, че го чух зад себе си — потаен звук в гъсталака. Придадох съблазнително звучене на гласа си, кадифени котешки лапички, подмамващи нищо неподозиращата мишка.
— Брендан? Моля те, трябва да поговорим…
В края на тревата до краката ми имаше камък. Вдигнах го. Усетих го приятно. Представих си, че го стоварвам върху главата му, докато той се спотайва в храстите…