Стоях, стиснала камъка в ръка и търсейки признаци за присъствието му.
— Брендан? Там ли си? Излез. Искам да поговорим.
Отново чух шумолене и този път реагирах. Направих крачка, завъртях се и с всичка сила запратих камъка към източника на шумоленето. Разнесе се глух удар и приглушено тупване — и после ужасна тишина.
Така, направи го, казах си.
Не го усещах реално, ръцете ми бяха станали безчувствени. Ушите ми бяха пълни с бял шум.
Само това ли трябваше да направя? Толкова лесно ли беше да убиеш човек?
Но после ме връхлетя — ужасът, истината. Дадох си сметка, че убийството е лесно, лесно като небрежен юмручен удар, като това да вдигнеш камък. Почувствах се празна, смаяна от празнотата си. Наистина ли беше само това?
После се разнесоха първите акорди на скръбта, приливът на обич и на страдание. Чух ужасен вик на ранено същество, който за миг взех за неговия глас, но по-късно осъзнах, че е моят. Пристъпих към мястото, където бях запокитила камъка по Брендан. Повиках го по име. Никакъв отговор. Помислих си, че може да е ранен. Възможно беше да е жив, но в безсъзнание. Или пък се преструваше, лежеше и чакаше. Пет пари не давах, трябваше да узная. Ето там, зад розовия храст — изподрах си ръцете на трънака.
После усетих раздвижване зад гърба си. Трябва да е бил много тих. Сигурно е пълзял на четири крака между цветните лехи. Когато се обърнах и съзрях лицето му, изражението му на болка и неверие…
— Брен? — повиках го. — Не исках…
После той хукна между дърветата — цветното петно на синия му анорак на фона на зеленото. Чух го как се подхлъзна по сухите листа, как хукна по застланата с чакъл алея, как се прехвърли през зида на градината и скокна на алеята. Сърцето ми неистово биеше в гърдите. Цялата се тресях от прилив на адреналин. Вътре в мен се сражаваха облекчението и горчивината. В крайна сметка не бях преминала границата. Не бях убийца. Или пък съдбовната граница не е самото действие, а намерението?
Разбира се, тези въпроси са от чисто теоретичен интерес. Аз разкрих картите си. Играта започна. Харесва ли ми или не, ако му се отвори възможност, ще опита да ме убие.
9
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикуван в: 00:07, сряда, 20 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: наранен
Слуша: „Пинк Флойд“: „Плюй си на петите“
Кучка. Улучи ме. Точно в китката — имам късмет, че не е счупена. Ако ме беше уцелила в главата — както несъмнено си искала — щеше да бъде лека нощ, прекрасни принце, или каквото друго клише си избереш.
Трябва да призная, че съм малко изненадан. Не исках да ти навредя. Просто снимах. Определено не очаквах да реагираш толкова агресивно. За щастие познавам тази градина прекрасно. Знам как да минавам между лехите и откъде да наблюдавам, без да ме виждат. Знаех и как да избягам — както съм бягал много пъти досега: през зида на улицата, притиснал силно ранената си китка към корема и полузаслепен от сълзите, които болката извика в очите ми, така че всичко изглеждаше увенчано с дъги в мръснооранжево.
Хукнах към къщи, опитвайки се да се убеждавам, че не припкам при мама, и се прибрах точно когато тя приключваше в кухнята.
— Как беше курсът? — провикна се през вратата.
— Добре, мамо — отговорих с надеждата да се кача горе, преди тя да ме види. Имах кал по маратонките, по джинсите, китката ми започваше да се подува и да пулсира — затова все още пиша на клавиатурата с една ръка — а лицето ми бе същинска карта на мястото, където съм бил. Точно където мама ме предупреждаваше да не стъпвам…
— Говори ли с Тери? — попита тя. — Сигурно е разстроена заради Елинор.
Странно, но мама го понасяше добре. Много по-добре, отколкото очаквах. Прекара по-голяма част от днешния ден в разглеждане на шапки и избиране на химни за погребението. Мама обича погребенията си, разбира се. Разчита на драматичния елемент. Треперещата ръка, усмивката през сълзи, притиснатата към начервените устни кърпичка. Как пристъпва залитаща между Адел и Морийн, придържащи я за лактите…
Глория е страшно издръжлива.
Спря ме на средата на стълбите. Отгоре виждах темето й, пътя в черната й коса, който с течение на времето се бе превърнал от тясна алейка в четирилентова магистрала. Мама си боядисва косата, разбира се — едно от нещата, за които не би трябвало да знам, както за дамските превръзки в банята и за това какво се е случило с баща ми. На мен обаче не ми е позволено да имам тайни от нея, затова тя насочи пълната сила на наблюдателността си към виновния ми профил, докато стоях като сърна в лъча на фаровете в очакване на удара.