Когато заговори обаче, установих, че мама звучи изненадващо бодро:
— Защо не си вземеш една хубава вана? Вечерята ти е във фурната. Направих пиле с чили, каквото обичаш, и малко лимонов пай. — Нито думичка за калта по стълбите и дори за факта, че съм закъснял с половин час.
Понякога това е най-лошото. Мога да я изтърпя, когато е зла. Но най-мъчително е, когато е нормална, понеже тогава чувството за вина пропълзява обратно и донася със себе си мигрената, болестта. Когато е нормална, усещам артритните подутини по ръцете й и болките в гърба, когато се изправи, а тогава си спомням каква беше някога, преди да се роди брат ми, в дните, когато аз бях нейното sineokomomche…
— В момента наистина не съм гладен, мамо.
Очаквах да реагира на думите ми. Но този път тя се усмихна и каза:
— Добре, С. М., почини си — и се върна в кухнята.
Учудих се (и малко се притесних), задето ме пусна от въдицата толкова лесно, но пък ми беше приятно да си остана в стаята с чаша вино, сандвич и пакет лед върху ранената ръка.
Най-напред влязох в интернет. В badguysrock беше празно, но пък пощенската ми кутия беше пълна със съобщения, най-вече от Клеър и от Криси. Нищо от Albertine. Е, добре. Може би е разстроена. Не е лесно да се изправиш пред факта, че си способен на убийство. Тя обаче винаги е обичала да вярва в абсолютни неща. Всъщност разделителната линия между доброто и злото е толкова размита, че е станала почти неразличима, и разбираш за съществуването й много след като си я прекрачил.
Albertine, о, Albertine. Днес се чувствам толкова близо до теб. В пулсиращата си китка усещам как тупти сърцето ти. Пожелавам ти всичко най-хубаво. Надявам се да намериш каквото търсиш. А когато всичко свърши, се надявам да намериш място в сърцето си и за мен, sineokomomche, което разбира много повече неща, отколкото смяташ…
10
Разглеждате уебдневника на Albertine.
Публикуван в: 23:32, сряда, 20 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: нетърпеливо
Нито дума от sineokomomche. Не че очаквах да има — поне не толкова скоро. Предполагам, че известно време ще кротува като подгонено под земята животно. Сигурно ще минат най-малко три дни, преди да се покаже. Първият, за да опипа почвата. Вторият, за да начертае план за действие. Третият, за да може най-сетне да направи хода си. И точно затова аз правя своя ход днес — изпразвам банковата си сметка, въвеждам ред в нещата си, събирам си багажа в очакване на неизбежното.
Не мислете, че ще ми е лесно. Тези неща никога не са прости. Още по-малко за него, разбира се. Обаче средствата, които е избрал, целят да заблуждават неповторимо объркания му мозък, че не по негова вина жертвата му върви право към капана, който старателно й е подготвил.
Питам се какво ли би било. След като вече толкова ясно показах намеренията си, не мога да очаквам той да направи изключение за мен. Ще се опита да ме убие. Няма избор. Чувствата му към мен — каквито и да са — се основават на вина и на носталгия. Винаги съм знаела какво представлявам за него. Сянка, привидение, отражение. Заместител на Емили. Знам го и не ми пука, толкова много означава той за мен.
Само че хората са като редички плочки за домино — падне ли една, повлича всички останали. Емили и Катрин, татко, д-р Пийкок и аз. Найджъл и Брен, и Бенджамин. Рядко става ясно откъде започва всичко — ние притежаваме само частица от личната си история.
Не изглежда честно, нали? Всички си представяме живота си като история, в която заемаме централно място на сцената. Ами статистите? Ами дубльорите? За всяка главна роля има многобройни излишни персони, които се навъртат някъде отзад, никога не застават в светлината на прожектора, никога не изричат нито реплика от диалога, понякога дори не издържат до финала, а приключват живота си като един-единствен кадър на пода на монтажната. На кого му пука, когато някой статист ритне камбаната? Кой притежава историята на техния живот?
Според мен всичко започва в „Сейнт Осуалдс“. Едва ли съм била на повече от седем години, но си спомням случилото се с удивително ярки подробности. Всяка година двете с майка ми ходехме на коледния концерт в параклиса на „Сейнт Осуалдс“ в края на дългия зимен срок. Аз харесвах музиката, коледните песни, химните и органа като същинска хидра с лъскавите му месингови тръби. Тя харесваше тържествения вид на учителите в техните черни тоги и сладките хористчета с ангелските им широки набрани ризи и свещите.