Тогава виждах нещата много ясно. Загубата на паметта настъпи впоследствие. В един миг бях на слънце, а в следващия — в пъстрите сенки, и ми бяха останали само няколко прашинки блясък като свидетелство, че изобщо съм имала спомени. Онзи ден обаче всичко беше ясно. Помня го до последната подробност.
Започна, когато някакво момиченце на реда зад мен се разплака. Това беше Емили Уайт, разбира се. Беше две години по-малка от мен, а вече ми крадеше светлината на прожекторите. Пийкок също беше там — едър, благ мъж с брада, с приятен глас като валдхорна, който се суетеше покрай разплаканото дете, докато на друго място се разиграваше друга драма, невидима за основните действащи лица.
Не беше чак драма. Само едно синеоко момче от хора, което се строполи ничком. Настана известно раздвижване, музиката позаглъхна, но не спря, а някаква жена — вероятно майката на момчето — се втурна напред към хора, обувките й на високи токчета се плъзгаха по излъскания под, а лицето й беше втрещена червилена мацаница…
Моята майка я изгледа неодобрително. Тя не би се втурнала така. Тя никога не би предизвикала такава бъркотия — най-малко пък тук, в параклиса, където всички те преценяват и започват да разпространяват проклетите слухове…
— Глория Уинтър. Трябваше да се досетя.
И преди бях чувала това име. Тя ми каза, че момчето е предизвиквало неприятности в училище. Всъщност цялото семейство било същинска напаст, безбожни, порочни, нечестиви…
Непоправими, така ми каза. С тази дума мама описваше най-тежките грешници, изнасилвачите, богохулниците, майцеубийците…
Глория държеше сина си в обятията си. Беше си ударил главата в пейката отпред. По стихара му на хорист бе плиснала кръв — учудващо много. Зад нея две момчета — едното в кафяво, другото в черно, стояха като статисти в играта. Черното изглеждаше намусено, дори отегчено. Облеченото в кафяво — непохватно наглед момче с дълга отпусната коса над очите и с прекалено голяма за ръста му фланела, която, вместо да прикрива, подчертаваше корема му — имаше отчаян и дори слисан вид.
Той хвана треперещата си глава с ръце. Зачудих се дали и той не е паднал.
— Какви ги вършиш? Не виждаш ли, че имам нужда от помощ? — прозвуча резкият глас на Глория Уинтър. — С. М., донеси кърпа или нещо такова. Найджъл, повикай линейка.
Найджъл на шестнайсет, невинен младенец. Ще ми се да го помнех. Но, честно казано, изобщо не го забелязах, цялото ми внимание беше съсредоточено върху Брен. Може би заради погледа му, заради онова безпомощно и сякаш вкарано в клопка изражение на ненавист. Може би понеже усетих още тогава някаква връзка помежду ни. Първото впечатление е много важно, то формира всичко следващо.
Той отново вдигна ръка към главата си. Видях изражението му — болезнено зяпнала уста, сякаш е ударен от нещо, паднало от небето, а после се е спънал по стълбите и се е приземил на колене почти пред краката ми.
Майка ми вече бе станала да помогне и превеждаше Глория през хората.
Сведох поглед към момчето в кафяво.
— Добре ли си?
Той ме изгледа с нескрита изненада. Честно казано, и аз се изненадах от себе си. Рядко разговарях с непознати. Но нещо в него ме трогна — нещо детинско.
— Добре ли си? — повторих.
Нямаше време да ми отговори. Глория се обърна нетърпеливо, все още подкрепяйки Бенджамин с едната си ръка. Тогава ми направи впечатление колко е дребничка, с тънко кръстче в тясната пола и високите си тънки токчета, които почти не докосваха пода. Майка ми не обичаше високите токчета — наричаше ги подли токчета — и твърдеше, че причиняват най-различни болежки: от хронична болка в гърба до артрит и деформирани пръсти. Глория обаче имаше походка на танцьорка, а гласът й беше остър като петнайсетсантиметровите й токчета, когато се скара на тромавия си син:
— Брендан, веднага ела тук или, бог да ми е на помощ, ще ти извия врата, мамка му!
Видях как майка ми се намръщи при тези думи. Ругатните бяха строго забранени в нашата къща. А пък от устата на майката на момчето… наистина не можех да не му съчувствам. Той непохватно се изправи с пламнало тъмночервено лице. Виждах колко е притеснен, колко е уплашен, стеснителен и изпълнен с ненавист…
Иска му се тя да е мъртва, помислих си внезапно с кристална яснота.