Е, нищо от това не беше съвсем вярно. Не след дълго го осъзнах. Брен ми представяше нещата, каквито би трябвало да бъдат, а не точно каквито са. Въпреки това така ми харесваше повече. Така ставаше ако не по-невинен, то поне по-спасяем. А аз точно това исках — или поне така си въобразявах. Да го спася. Да поправя онова, което се бе прекършило вътре в него. Да го моделирам като къс глина в самото въплъщение на невинността…
И обичах да го слушам. Харесваше ми гласът му. Когато ми четеше историите си, никога не заекваше. Дори тонът му беше различен — тих и цинично хумористичен като дървен английски рог. Насилието никога не ме е притеснявало, пък и беше измислица. Нима можеше да навреди? Братя Грим са писали много по-лоши неща — за бебета, погълнати от великани или от вълци, за майки, които изоставят децата си, за прокудени или убити синове, или прокълнати от зли вещици…
Още щом го зърнах, знаех, че Брендан има проблем с майка си. Виждала бях Глория в селото, макар да не общувахме много с нея. Но я познавах чрез Брен и я ненавиждах — не заради себе си, а заради него.
Постепенно я опознах по-добре — витаминната напитка, порцелановите кучета, драскотините, следите от удари и синините. Той беше толкова по-голям от мен, но въпреки това в тези случаи аз се чувствах по-голямата. Утешавах го. Изслушвах го. Давах му безусловната си обич, симпатия и възхищение. И нито веднъж не ми хрумна, че докато си въобразявам, че го моделирам, всъщност той моделира мен…
12
Разглеждате уебдневника на Albertine.
Публикуван в: 13:57, четвъртък, 21 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: меланхолия
С Брендан Уинтър станахме приятели пет месеца след концерта. Преживявах труден период, майка ми винаги беше заета, а в училище ме тормозеха повече от всякога. Наистина не разбирах причината. В Малбри имаше и други деца без бащи. Защо аз да съм различна? Може би аз съм виновна, задето татко си е тръгнал? Може би изобщо никога не ме е искал. Или и двамата ми родители не са ме искали.
И тогава Брендан се появи отново. Веднага го познах. Майка ми както винаги беше заета. Бях сама в градината. Емили си беше у тях и свиреше на пиано — нещо от Рахманинов, приятно и меланхолично. Чувах я през прозореца, който беше отворен и целият ограден от цъфнали рози. За мен този прозорец беше като от приказките, очаквах оттам да се появи принцесата, Спящата красавица, Снежанка или пък Господарката на Шалот…
Брендан не беше Ланселот. Беше облечен със сини памучни панталони и бежово платнено яке, с което приличаше на подплатен плик. На гръб носеше ученическа чанта. Косата му беше по-дълга от преди, почти покриваше лицето му. Мина покрай къщата, чу музиката и спря на няма и пет метра от градинската порта. Не ме беше видял — бях на люлката си под плачещата върба. Аз обаче видях изражението му, когато я чу да свири, тъничката усмивка, разтегнала устните му. Извади фотоапарата от чантата си — апарат с дълъг обектив — и с някак неуместна сръчност направи десетина снимки на къщата: щрак, щрак, щрак като падащи плочки от домино, а после пак прибра фотоапарата в чантата си почти без да спира…
Станах от люлката си.
— Ей!
Той се извърна с вид на преследвано животно, но после явно се успокои, като видя мен.
— Здравей, аз съм Бетан — представих се.
— Б-брендан.
Облегнах лакти на портата.
— Брендан, защо снимаш къщата на семейство Уайт?
Въпросът ми го притесни.
— Моля те, ако кажеш на някого, ще загазя. Просто искам да снимам, това е.
— Ами снимай мен — предложих и се озъбих като котка.
Брен се огледа и се ухили.
— Става. Само че ми обещай, Бетан — на никого нито думичка…
— Дори на мама ли?
— Най-вече на нея.
— Добре, обещавам — уверих го. — Но защо толкова обичаш да снимаш?
Той ме погледна и се усмихна. Зад тази грозна завеса от коса очите му бяха много красиви, имаше дълги и гъсти мигли като момичешки.
— Този апарат не е обикновен — обясни ми той, този път без заекване. — През него мога да надникна право в сърцето ти. Мога да видя какво криеш от мен. Да ти кажа дали си добра или лоша, дали си си казала молитвите, дали обичаш майка си…
Ококорих се.
— Можеш да видиш всичко това?
— Разбира се, че мога.
И се ухили широко… Ето така ме зариби.