Разбира се, не го възприемах така. Едва по-късно започнах. Но в онзи момент реших, че Брендан Уинтър ще ми бъде приятел: Брен, когото никой не искаше; Брен, който ме помоли да излъжа заради него, за да не загази.
Така започна — с една малка невинна лъжа. После се появи любопитството ми към човек, който е страшно различен от мен. Сетне дойде предпазливата обич, която едно дете изпитва към опасно куче. И накрая — усещането за близост въпреки толкова многото разлики и чувството, което в крайна сметка разцъфна в нещо като влюбване…
Никога не съм вярвала, че го е грижа за мен. Още от самото начало знаех какво го интересува. Само че госпожа Уайт бдеше като орлица. Емили никога не оставаше самичка, никога не разговаряше с непознати. Надникване през зида на градината, снимка — Брен можеше да се надява само на косвен допир. За него Емили все едно беше на Марс.
През останалото време Брен беше мой. И това ми стигаше. Мислех, че той дори не я харесва. Всъщност бях убедена, че я мрази. Каква наивница! Бях много млада. И вярвах в него — в дарбата му. Не бях успяла да удовлетворя изискванията на майка си, но може би с Брен щях да съумея. Той казваше, че аз съм неговият ангел-пазител. Наблюдавах го. Закрилях го. Затова преминах през огледалото и влязох в света на sineokomomche, където всичко е наопаки, всяко усещане е изкривено и обърнато, нищо никога не започва и нищо никога не свършва…
Когато умря братът на Брендан, на мен ми оставаха три месеца, преди да навърша дванайсет. Никой не ми каза какво се е случило, макар в Малбри от седмици да се носеха различни скандални слухове. Само че Селото винаги е смятало, че е над събитията в Белия град. Брендан беше болен и отначало допуснах, че Бен е починал от някаква болест. След това аферата Емили погълна повечето подробности. Скандалът, публичният разрив — всичко това ангажира пресата повече от достатъчно, за да затъмни една малка мръсна битова тайна.
А междувременно Къщата с камината се превърна във всеобщ център. Кратките мигове на слава на Емили Уайт щяха отдавна да отшумят, ако не беше мощният прилив на кислород, който през есента вля в историята Брендан Уинтър. Обвиненията в измама и злоупотреба повишиха популярността на Емили много повече, отколкото би могла да го стори Катрин Уайт. На Катрин вече не й пукаше — семейството й се разпадна. Не беше виждала дъщеря си от седмици, откакто социалните бяха решили, че детето е изложено на опасност. Изпратиха Емили да живее при господин Уайт в един пансион в Селото и два пъти седмично ги посещаваше психолог, докато не настъпи подходящ момент за приключване на историята. Останала у дома, Катрин се лекуваше сама със смес от алкохол и антидепресанти, които Федър — съвсем не стабилизиращо влияние — й доставяше заедно с най-различни билкови лекарства: и законни, и незаконни.
Някой би трябвало да забележи признаците. Удивително е, че никой не го стори. А когато цялата работа най-накрая избухна, шрапнелите улучиха всички ни.
Бяхме им съседи, обаче не знаех много за господин Уайт. Познавах го като мълчалив човек, който само свиреше, когато госпожа Уайт не беше у дома, понякога пушеше лула (пак когато госпожа Уайт я нямаше, за да му трие сол на главата), носеше очилца със стоманени рамки и палто, с което изглеждаше като шпионин. Чувала съм го да свири на орган в църквата и да дирижира хора на „Сейнт Осуалдс“. Често съм го наблюдавала над зида, докато седи в градината заедно с Емили. Тя обичаше той да й чете на глас и понеже господин Уайт знаеше, че и на мен ми е приятно да слушам, извисяваше глас, за да мога и аз да следя приказката — обаче кой знае защо госпожа Уайт не одобряваше това и винаги ги викаше вътре, ако забележеше, че слушам, така че нямах възможност да опозная и двамата.
След като той се премести, го срещнах веднъж, през есента след смъртта на Бенджамин. Сезон, ако не на мъгли, то със сигурност на ветрове, които брулеха листата от дърветата и покриваха с песъчинки тротоарите. Връщах се вкъщи от училище през парка, който дели Малбри от Селото, всеки момент щеше да завали сняг и аз зъзнех дори в най-дебелото си палто.
Дочула бях, че той е спрял да работи, за да се грижи пълноценно за Емили. Решението му беше посрещнато със смесени чувства — някои хвалеха всеотдайността му, други (например Елинор Вайн) смятаха, че е неуместно един мъж да остава сам с момиче на възрастта на Емили.
— Ще трябва да я къпе и всичко останало — казваше тя с недвусмислено неодобрение. — Само като си помисля! Нищо чудно, че хората говорят.
Е, ако наистина хората говореха, обзалагам се, че госпожа Вайн стоеше зад всичко това. Още тогава сипеше отрова и мръсотия, откъдето минеше. Майка ми открай време я обвиняваше, че разпространява слухове за татко, а когато един-два пъти избягах от час, Елинор Вайн съобщи в училище, вместо да каже на мама.