Колко малки са кубчетата, изграждащи съдбата! Колко сложно са подредени! Махнеш ли един компонент, цялата машина спира да работи. Ако Катрин не беше избрала този конкретен ден за самоубийствения си акт — а кой знае каква поредица от събития бе довела до това нейно окончателно решение, как небесни тела А, Б и В бяха застанали в такова злощастно разположение; ако изпълнението на Емили през онзи ден не беше толкова въздействащо; ако Патрик Уайт беше по-силен и не беше отстъпил пред молбите на дъщеря си; ако не беше изпълнил решението на съда и не беше завел Емили да я види; ако госпожа Уайт беше в по-ведро настроение; ако Федър не ги беше оставила сами, ако си бях облякъл по-топло палто; ако Бетан не беше излязла навън, за да се полюбува на току-що навалелия сняг…
Ако, ако, ако… Сладостно измамна дума, лека като паднала на езика снежинка. Дума, която изглежда твърде малка, за да побере такава вселена от тъга. Дума, която ми напомня за тисовото дърво, символ на скръбта и на гроба. Ако в гората падне тисово дърво…
Сигурно намеренията на господин Уайт са били добри. Той все още обичаше Катрин. Знаеше какво означава тя за Емили. И макар да живееха разделени, той не спираше да се надява да се върне, влиянието на Федър да отслабне и след като скандалът отшуми, Емили отново да стане истинско дете, а не явление.
Наблюдавах къщата от обяд от отсрещното кафене. Заснех всичко. Кафенето затвори в пет часа и аз се криех в градината, където няколко избуяли кипариса до прозореца на дневната ми осигуряваха удобно прикритие. Дърветата имаха кисела растителна миризма, а там, където клоните им докосваха кожата ми, оставаха червени следи, които сърбяха като опарено от коприва. Обаче бях добре скрит: от една страна, от дърветата, от друга — от дръпнатите завеси на прозореца и оставената тясна пролука, през която можех да наблюдавам сцената.
Така се случи. Кълна се. Никога не съм искал да нараня когото и да било. Но докато стоях отвън, чух всичко, укорите, опита на господин Уайт да я успокои, подмятанията на Федър, истеричните сълзи на госпожа Уайт, колебливите протести на Емили. Или пък съм си въобразил, че съм чул — сега като се замисля, гласът на госпожа Уайт от спомена ми звучи като гласа на мама, а другите гласове звучат така, сякаш долитат от вътрешността на аквариум — пораждат шумни мехурчета звук, които избухват в безсмислени срички, блъскайки се в матовото стъкло.
Щрак-щрак. Това беше фотоапаратът. Дългият обектив, опрян на рамката на прозореца, най-бързата възможна експозиция. Знаех обаче, че въпреки всичко снимките ще бъдат неясни, мъгляви, нефокусирани, а цветовете щяха да греят край сцената като фосфоресценцията около пасаж тропически рибки.
Щрак-щрак.
— Искам си я обратно! Не можеш да я държиш далеч от мен, не и сега!
Това беше госпожа Уайт, която крачеше из стаята с цигара в ръка и с коса като мръсно знаме, спусната по гърба. Бинтовете на разрязаните й китки се открояваха призрачно, неестествено бели.
Щрак-щрак. Звукът има вкус на Коледа със своя сочен синкав аромат на кипарисите и вкочаняващия студ на сипещия се сняг. „Време на Снежната кралица“, помислих си и си спомних госпожа Електриковосиньо и зелевата воня на пазара онзи ден, и потракването на токчетата й по пътя — трак-трак-трак — като токчетата на майка ми.
— Моля те, Кати — каза господин Уайт. — Трябва да мисля за Емили. Това не е добре за нея. Освен това ти се нуждаеш от почивка…
— Да не си посмял да се държиш снизходително с мен! — извиси глас тя. — Знам какво се опитваш да направиш. Искаш да се дистанцираш от мен. Искаш да се възползваш от скандала. И след като лепнеш всички обвинения на мен, ще спечелиш като всички останали…
— Никой не се опитва да те обвинява. — Той понечи да я докосне, тя се отдръпна.
Под прозореца аз също потръпнах, а Емили, притиснала устата си с ръка, стоеше безпомощно отстрани и размахваше нещастието си като червено знаме, което само аз можех да видя.
Щрак-щрак. Усещах докосването до устата си. Чувствах пръстите й там. Бяха като малки пеперуди. Потръпнах от нежност заради интимността на жеста.
Емили. Е-ми-ли. Уханието на рози е навсякъде. Прашинки светлина просветваха през пердето и обсипваха натрупалия сняг със звезди.