Е-ми-ли. Милион леи.
Щрак-щрак — и досега сякаш усещам как душата полита извън тялото ми. Милион точки светлина, полетели към забравата…
Включи се и Федър и резкият й глас проряза стъклото. Кой знае защо отново ми напомни на мама и на миризмата, която винаги я съпровожда. Цигарен дим и притаеното ухание на „Синият час“ и на витаминната напитка.
Щрак-щрак и Федър се присъедини в аквариума.
Представях си я как се дави вътре.
— Никой не те е канил тук — каза тя. — Не смяташ ли, че вече навреди достатъчно?
За миг си помислих, че говори на мен. Очаквах да каже: „Малко нищожество. Не разбираш ли, че ти си виновен за всичко?“. И може би този път наистина бях, помислих си. Може би този път тя също го знае.
— Не мислиш ли, че достатъчно унижи Кати с това, че копелето ти живее в съседната къща?
Мълчание, после студено като сняг.
— Моля? — обади се най-накрая господин Уайт.
— Точно така — победоносно заяви Федър. — Тя знае… ние знаем… всичко. Да не смяташе, че ще ти се размине?
— Не съм искал да ми се размине — каза господин Уайт на Катрин. — Всичко ти разказах. Казах ти незабавно — беше грешка, за която плащам през последните дванайсет години…
— Ти ми каза, че всичко е приключило! — провикна се тя. — Каза ми, че е било с жена от службата, учителка по заместване, която се е махнала…
Той я изгледа и аз останах поразен от спокойствието му.
— Да, това беше лъжа — отговори. — Но останалото е истина.
Направих крачка назад. Сърцето ми се сви. Дишах учестено и от устата ми излизаше чудовищно огромна пара. Знаех, че не трябва да съм там, че мама сигурно се чуди къде съм се запилял. Но сцената дойде в повече на моя милост. Твоето копеле. Какъв глупак съм бил!
— Още колко хора знаят? — Отново беше госпожа Уайт. — Колко хора ми се присмиват, докато тази ирландска кучка и нейното проклето изчадие…
Отново се доближих до стъклото, усещайки ръката на Емили на бузата си. Беше студена, но усещах, че сърцето й се мята като риба на сухо.
Моля те, мамо. Моля те, татко…
Само че никой не я чуваше. Само аз знаех как се чувства. Протегнах ръка като морска звезда и притиснах пръстите си към стъклото.
— Кой ти каза, Кати? — попита господин Уайт.
Катрин издиша дим във въздуха.
— Наистина ли искаш да разбереш, Пат? — Ръцете й пърхаха като птички. — Искаш ли да знаеш кой те издаде?
Поклатих глава зад прозореца. Вече знаех кой й е казал. Знаех защо бях видял онзи ден господин Уайт да дава пари на мама, разбрах защо ме погледна с такова съжаление, когато го попитах дали той е баща ми…
— Лицемер такъв — изсъска му тя. — Преструваш се, че ти пука за Емили. Никога не си я искал. Никога не си проумявал колко специална е Емили, колко е надарена…
— О, напротив, разбирам — каза господин Уайт. Гласът му беше спокоен както винаги. — Но заради случилото се преди дванайсет години ти позволих прекалено голям контрол. Ти превърна дъщеря ни в откачалка. Е, след днешното изпълнение ще сложа край на това веднъж завинаги. Повече никакви интервюта. Никаква телевизия. Време е тя да заживее нормално, а ти трябва да се изправиш пред фактите. Тя е само едно малко сляпо момиченце, което се мъчи да зарадва майка си…
— Тя не е нормална — заяви госпожа Уайт и гласът й отново затрепери. — Тя е специална! Тя е надарена! Знам, че е така! Предпочитам да е мъртва, отколкото поредното дете инвалид…
В този момент обсъжданата личност се изправи и запищя — отчаян, пронизителен писък, който прерасна в ярка точка от звук, лазер, пронизал действителността, с вкус на мед и на загниващи плодове…
Изпуснах фотоапарата.
Мааааааааааа-моооооооо!
За миг тя и аз станахме едно. Близнаци, две сърца, които туптят като едно, една-единствена вибрация. За миг я опознавам до съвършенство точно както и Емили ме познава. А после, също толкова внезапно, настава тишина. Звукът утихва. Изведнъж усещам зловещия студ. Стоя там вече повече от час. Краката ми се схванаха, ръцете ме болят. Сълзи се стичат по лицето ми, но аз почти не ги усещам.
Трудно ми е да дишам. Опитвам се да помръдна, но е твърде късно. Тялото ми се е превърнало в бетон. Болестта, която ме повали след смъртта на Бен, ме опустоши и ме направи уязвим. Отслабнах прекалено за прекалено кратко време, тялото ми изчерпа запасите си.
Залива ме вълна от ужас. Казвам си, че мога да умра тук. Никой не знае къде съм. Опитвам да се провикна, но не излиза никакъв звук, устата ми е пресъхнала от страх. Едва дишам, зрението ми е замъглено…