Трябваше да послушаш мама, Брен. Мама винаги знае кога си намислил някоя пакост. Мама знае, че ти заслужаваш да умреш…
Моля те, мамо, прошепвам през устни, които са станали като хартия от студа.
Обгърнала ме е тишина. Снегът умъртвява всичко — звук, светлина, усещания…
Добре тогава, нека да умра, казвам си. Нека да умра ето тук, на прага й. Поне тогава ще се освободя. Ще се освободя от нея…
Мисълта е странно ободряваща. Да се освободя от мама — от всичко — ми се струва кулминацията на всички желания. Забравете Хаваите, нуждая се само от още един миг на снега. Само още миг и после ще заспя. Сън без надежда, без спомени…
И после зад мен се разнася глас:
— Брендан?
Отварям очи и извръщам глава. Малката Бетан Браниган с червеното си палто и плетената си шапка, наднича към мен над зида като приказно същество. Малката Бетан, известна още като „изчадието на Патрик от съседната къща“, чийто баща, пазен в тайна години наред, мама е заплашила да разкрие…
Прехвърля се през оградата на градината.
— Брен, изглеждаш ужасно — казва.
Снегът е откраднал гласа ми. Отново опитвам да помръдна, но от студа краката ми са като залепнали за земята.
— Чакай тук. Ще се оправиш. — Бетан още от дванайсетгодишна знае как да се справя с кризисна ситуация. Чувам я да тича към входната врата. Звъни на звънеца. Някой излиза. От засипаната със сняг веранда се откъсва сняг и глухо тупва на земята.
Гласът на господин Уайт отеква в нощта:
— Какво се е случило, Бетан? Нещо не е наред ли?
— Моят приятел — чувам гласа на Бетан. — Нуждае се от помощ.
— Кати, някой е в беда.
— Предупреждавам те, Патрик!
— Кати, моля те…
Най-накрая нозете ми не издържат. Строполявам се на четири крака. Вдигам глава и виждам Емили — под ъгъл спрямо вратата. Сиропена светлина плисва безстрастно по чистия сняг. Тя е облечена със синя рокля, небесносиня, девствено синя, и в онзи момент я обичам толкова силно, че с радост бих умрял вместо нея…
— Емили — успявам да промълвя.
И тогава светът се свива до едничка прашинка, студът нахлува и ме обгръща, край мен тичешком приближават стъпки и…
Нищо.
Нищичко.
14
Разглеждате уебдневника на Albertine.
Публикуван в: 00:23, петък, 22 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: изцедена
Пресата използва слаб речник. Работи по определени правила. Винаги наричат пожара „огнен ад“, убийствата неизменно са „брутални“, като че ли за разлика от някакъв друг, по-състрадателен вид убийства. А смъртта на дете (още по-добре е да се каже „малчуган“) неизбежно е „трагедия“…
В този случай беше почти вярно — обичта на една майка, поставена на непоносимо изпитание, приятели, неуспели да различат признаците, съпруг, който не й оказва подкрепа, ужасно стечение на обстоятелствата.
Обвиниха медиите, разбира се, както ги обвиниха и за смъртта на принцеса Даяна. Върховната награда от таблоидите — да си познат само с малкото си име — е запазена само за Исус, кралските особи, рок звездите, супермоделите и момиченцата, които са отвлечени или убити. Заглавията обичат такива окълцани имена — всички онези Хайли, Мада и Джесика — намекват за споделена близост, предизвикват общата скръб на нацията. Венци, ангели и плюшени мечета, високи до коляно купчини цветя по улиците и възстановената легенда за нея, разбира се, след връхлетялата ужасна трагедия…
Трагедия ли? Е, може и да беше. Тя имаше толкова причини да живее. Талантът й. Красотата й. Парите й. Славата й. Толкова много легенди за тази невръстна особа се бяха появили вече. Впоследствие легендите се превърнаха в нещо, наподобяващо култ. А приливът на скръб покрай смъртта й беше като групов вой на опечалени, които повтаряха: „Защо Емили? Защо не някое друго момиче?“.
Е, аз никога не съм скърбяла за нея. Както би казал sineokomomche, случват се гадости. А тя не беше нищо особено, казвам ви, беше си най-обикновена. Той самият ми каза, че тя се преструва — слух, който погребаха заедно с нея под белия надгробен камък — но смъртта я направи недосегаема, само на една крачка от светия хор. Никой не се съмнява в ангел. Статутът на Емили беше подсигурен.