„Трябваше да си ти.“ Да, това казах. Тогава дори го мислех. Че на кого би липсвала Бетан Браниган? Коя беше тя в общата картина на нещата? Емили Уайт беше уникална, дар, Бетан беше нищо, никой. И точно затова, когато Бетан изчезна, тя бе победена, прескочена в заглавията по вестниците, засенчена от скръбта по Емили.
Заглавията на първа страница: ЕМИЛИ УДАВЕНА! ЗАГАДЪЧНА СМЪРТ НА ДЕТЕТО ЧУДО.
След такива значими новини всичко останало остава на втори план. „Местно момиче изчезва“, си намира място едва на шеста страница. Дори майката на Бетан изчака до следващата сутрин, преди да съобщи в полицията за изчезването на дъщеря си…
Почти не помня какво се случи после. Прибрах се у дома, това помня. Мама забеляза, че целият горя. Сложи ме да си легна и ми каза да не мърдам от леглото. Главоболие, коремни спазми, треска. Накрая дойде полиция, но при тези обстоятелства не можех да им кажа много. Що се отнася до господин Уайт, дадоха си сметка, че и той е изчезнал, едва четирийсет и осем часа по-късно…
Разбира се, дотогава бегълците отдавна бяха офейкали. Следата беше изстинала. Чудеха се защо Патрик Уайт ще отвлича дете, което почти не познава? Федър разкри мотива, който госпожа Браниган потвърди. Новината, че Бетан е дете на Патрик, осигури нужния приток на кислород към историята — и издирването на изчезналото момиче и на неговия баща бе възобновено.
Колата на Патрик беше намерена на пътя на петдесет мили северно от Хъл. Благодарение на кестенявите косми, взети от задната седалка, се потвърди, че Бетан е била в колата, макар че, разбира се, нямаше как да се разбере преди колко време. А междувременно банкови документи разкриха, че Патрик Уайт е изпразнил спестовната си сметка. После, след три тегления на по десет хиляди лири, банковата следа изчезваше рязко. Патрик вече плащаше само в брой. А това няма как да се проследи. Полицията в Бат съобщи, че са забелязани мъж и момиченце. След две седмици и претърсване на целия град съобщението бе обявено за скалъпено. После отново някой ги забелязал — този път в Лондон, но сведенията пак се оказаха неблагонадеждни. Молбата на госпожа Браниган се оказа също толкова безрезултатна.
Почти три месеца по-късно, без убедително доказателство за противното, хората започнаха да се питат дали Патрик, изваден от релси от трагедията, не е инсценирал собственото си самоубийство. Претърсваха езера, оглеждаха стръмни скали. В пресата Бетан се сдоби със статута на малкото име, който често предшества някое мрачно откритие. В църквата в Малбри палеха свещи, На ангела Бет, Бог те обича и др. Госпожа Браниган проведе няколко молитвени акции. Морийн Пайк организира евтин благотворителен базар. Но Всевишният мълчеше. Поддържаха историята жива само със спекулации, спасителния пояс на пресата — машина, която може да работи до безкрай (както в случая с Даяна — минали са дванайсет години и още е във вестникарските рубрики), или пък просто може да бъде изключена по желание на читателите.
В случая с Бетан упадъкът настъпи бързо. Откъснатата роза бързо губи уханието си. БЕТ — ВСЕ ОЩЕ ИЗЧЕЗНАЛА, вече не беше новина. Минаха месеци. После година. Отбелязаха годишнината с бдение със свещи в църквата на Малбри. Откриха на госпожа Браниган синдром на Ходжкин, като че ли Бог не я беше поставил на достатъчно изпитания. Това стигна до вестниците — за известно време — ТРАГИЧНО ПОСТРАДАЛАТА МАЙКА НА БЕТ В ШОК ЗАРАДИ РАК, но всички знаеха, че с историята е свършено, че е покрита с трупни рани от залежаване и трябва просто да се появи смелчага, който да изключи апарата.
И тогава ги откриха. Случайно; живееха от отвъдната страна на нищото. Мъж бил докаран в болница, след като внезапно получил удар. Мъжът отказал да съобщи името си, но дъщеря му, която го придружавала, разкрила, че това е Патрик Уайт, а тя е дъщеря му Емили.
„ЩАСТЛИВА СЛУЧАЙНОСТ!“, гръмна пресата, която неизменно разполагаше с подходящото клише. Самата история обаче се оказа не толкова лесна. Бяха минали осемнайсет месеца от изчезването на Бетан Браниган. През повечето време тя и Патрик живели в отдалечено селце в Шотландия, където Патрик обучавал детето у дома и където никой не подозирал, че този пристрастен към книгите мъж и малкото му момиченце са нещо друго, а не онова, което изглеждат.
А детето — стеснителното и затворено четиринайсетгодишно момиче, което твърдеше, че се казва Емили, се оказа толкова различно от Бетан Браниган, че дори майка й, вече прикована на легло и в последните стадии на болестта, разпозна колебливо.
Да, имаше прилики. Цветът на косата й беше същият. Но свиреше прекрасно на пиано, макар че никога не бе имала инструмент у дома, наричаше Патрик „татко“ и твърдеше, че не си спомня нищичко за живота си преди осемнайсет месеца.