Вестниците получиха ден, наситен със сензации. Най-чести бяха слуховете за сексуално посегателство, макар да нямаше причини за подобни предположения. После бяха конспиративните теории, чиито преработени версии се появиха в най-добрите списания. И после настана потоп — елементарно поднесени диагнози: като се започне от маниакалност и се стигне до пренасочване на чувствата, от шизофрения до стокхолмски синдром.
Нашите таблоиди обичат простите решения. Бързите истории. Случаите с начало и край. А този беше неприятен, объркан и непроницаем. След шестседмично разследване Бетан все още не бе проговорила, а Патрик Уайт беше в болница, неспособен — или нежелаещ — да говори.
А междувременно госпожа Браниган, все още наричана от таблоидите „майката на Бетан“, печално предаде богу дух, с което отново даде на вестниците извинение да използват думата „трагедия“, тъй като горкичката Бетан останала сама на света, само с мъжа, когото наричаше „татко“…
Сигурно са били шокирани, когато са узнали, че Патрик наистина й е баща. Не успяха да се справят както трябва. А после д-р Пийкок допълнително усложни нещата, като промени завещанието си в нейна полза, като че ли така би могъл да заличи миналото и да прогони призрака на Емили…
Едва ли й е било лесно, горкичката. Нужни й бяха години, за да постигне поне някакво подобие на нормален живот. Първо я прибраха в социален дом, после отиде при приемни родители — така се научи да се преструва, че чувства неща, които всъщност не чувства. Приемните й родители, Джеф и Трейси Джоунс, живееха в Белия град. Винаги бяха искали да имат дъщеря. Само че добродушният нрав на Джеф се вгорчаваше след няколко чашки, а Трейси, в плен на мечтата за малко момиченце, което да издокарва по свой образ и подобие, не откриваше нищо от себе си в мълчаливата и начумерена тийнейджърка. Потиснала и скрила всичките си чувства, Бетан откри свой начин да се справя. И до днес личат белезите от тези ранни години, сребристите им следи по ръцете й, под мастилото и филигранните татуировки.
Когато човек разговаря с нея, когато я гледа, не го напуска усещането, че тя играе роля, че Бетан точно като Albertine е само един от нейните аватари, щит срещу света, в който никога нищо не е сигурно.
Тя никога нищо не им казваше. Те смятаха, че е блокирала спомените. Аз обаче знам, че не е така, а последните й постинги го потвърждават. Мълчанието й осигури освобождаването на господин Уайт, а обвиненията срещу него бяха свалени тихомълком. И макар че клюкарите в Малбри продължиха да бъдат убедени в най-лошото, бащата и дъщерята най-сетне получиха възможност да продължат живота си както съумеят.
Минаха години, преди да я видя отново. Дотогава тя вече бе станала друг човек, както и аз. Срещнахме се почти като непознати, без да споменаваме миналото, виждахме се два пъти седмично в курса по творческо писане, а после тя тайно се промъкна в живота ми, докато не откри къде е най-подходящо да нанесе удара…
Мислехте, че аз я застрашавам, нали? Боя се, че е тъкмо обратното. Казах ви, не бих могъл да допусна дори косъм да падне от главата й. В измислените си истории мога да правя каквото си поискам, обаче в действителността съм обречен да пълзя пред хората, които мразя и презирам най-силно.
Но не за дълго. Списъкът с хората, които искам да видя мъртви, намалява с всеки изминал ден. Триша Голдблум, Елинор Вайн, Греъм Пийкок, Федър Дън. Съперници, врагове, паразити — до един покосени от приятелската ръка на съдбата. Съдба, прокоба, наречете го както пожелаете. Важното е, че вината никога не е моя. Аз само пиша думи.
Пръстът се движи, пише и написал, продължава…
Това обаче не е съвсем вярно, нали? Да желаеш смъртта на свой враг, колкото и добре да си изпипал фантазията, не е същото като да отнемеш живот. Може би в това е истинската ми дарба — не синестезията, причинила ми толкова страдание, а това, умението да насъскам словото срещу онези, които са ме оскърбили.
Досети ли се какво искам от теб, Albertine? Всъщност е много простичко. Както ти казах, вече си го правила. Границата между словото и делото се крие в извършването.
Извършване. Интересна дума с остри срички… като листа на голтерия… като гилотина — сякаш става дума за присъда, която ще бъде изпълнена от човек с черна качулка… или пък от глутница кучета…