„Не забравяй, че това е само наужким“, срязва го тя по-остро, отколкото е смятала. Той я гледа с кръглите си сини очи как гушка брат му. Синята кофичка в краката й вече започва да вони.
— Не си играй с това, противно е — предупреждава го тя.
Но sineokomomche само я гледа и бърше сладоледа от устата си. Знае, че мъртвите неща са противни, но някак не може да откъсне поглед от тях. Обзема я раздразнение. Той е събрал проклетите неща. Сега тя какво да ги прави?
— Не биваше да хващаш тези животни, ако не си искал да умрат. Само разстрои брат си.
Всъщност малкият Бен е погълнат изцяло от сладоледа си, което още повече я ядосва (макар да съзнава, че е ирационално), понеже би трябвало той да е най-чувствителният, нали е най-малък. sineokomomche би трябвало да се грижи за него, вместо да се цупи, така смята майка им.
Само че sineokomomche е специален, той е патологично чувствителен и колкото и тя да се мъчи да го направи малко по-корав, да го научи да се грижи за себе си, просто не успява и накрая все тя се нагърбва с всичко.
Според Морийн той играе игрички. „Типичното средно дете — отсича тя с присъщото си високомерие. — Ревнува, цупи се, търси внимание.“ Дори Елинор смята така, макар че според Катрин Уайт в детето има нещо повече. Катрин обича да го насърчава и точно затова Глория престана да води sineokomomche със себе си на работа и го замести с Бенджамин, който си играе кротичко с играчките и никога не се пречка…
— Вината не е моя — отговаря sineokomomche. — Не знаех, че ще умрат.
— Всичко умира — срязва го Глория, а очите му вече се пълнят със сълзи и той сякаш ей сега ще припадне.
Част от нея иска да го утеши, но тя съзнава, че би било опасно да се поддаде. Да му обърне внимание на този етап означава да насърчава слабостите му. Всичките й синове трябва да бъдат силни, така смята тя. Как иначе ще се грижат за нея?
— Сега искам да оправиш тази бъркотия — казва му тя и кимва към синята кофичка. — Върни ги в морето или каквото там решиш.
— Не и-искам. Мирише — клати глава той.
— Направи го, иначе, бог да ми е на помощ, ще си платиш.
sineokomomche поглежда кофичката. Петте часа на слънце са предизвикали бърза ферментация на съдържанието й. Рибната растителна миризма на солена вода се е превърнала в задушлива воня. Гади му се. Започва да хълца безпомощно.
— Моля те, мамо…
— Не ми ги пробутвай тия!
Най-накрая се разревава и брат му. Пронизителен, нервен, леден плач. Глория се обръща към безпомощния си син.
— Видя ли какво направи? Като че ли вече не натвори достатъчно пакости.
Изстрелва ръка и го шамаросва през лицето. Обута е със сандали с коркова подметка. Когато се пресята да го удари отново, се препъва в кофичката и изсипва съдържанието й върху крака си.
С това вече чашата прелива. Глория пуска Бенджамин на земята и с две ръце стисва sineokomomche, за да може най-добре да се справи с положението. Той се мъчи да избяга, но мама е твърде силна, мама е жилава, заравя пръсти в косата му и го притиска надолу сантиметър по сантиметър, натиска лицето му към пясъка и към отвратителната разкашкана гадост от мъртви риби и изкуствен кокос, и ето че сладоледът се топи върху китката му и покапва върху кафявия пясък, но той не смее да го пусне, понеже направи ли го, тя със сигурност ще го убие, точно както той уби тези животинки на плажа, рачетата и рибката с отворена уста като процеп на пощенска кутия, затова се опитва да не диша, но в устата му има пясък и в очите му има пясък, той плаче и повръща, а мама крещи:
— Глътни го, малък негоднико, глътни го, както погълна брат си!
После изведнъж всичко свършва. Тя престава. Пита се какво я прихваща. Знае, че децата могат да подлудят човек, но какви ги вършеше, за бога?
— Изправи се — нарежда на sineokomomche.
Той се оттласква от земята, все още стискайки фунийката с разтопения си сладолед. Лицето му е изцапано с пясък и мръсотии. Носът му леко кърви. Изтрива го със свободната си ръка и вдига към мама пълните със сълзи очи.
— Не се дръж като бебе — казва му тя. — Никой не е убит. А сега си дояж проклетия сладолед.
Изпратете коментар:
Albertine: (изтрит постинг).