Разбира се, няма да съм там, за да го видя. Отдавна ще съм заминала. Но мога да влизам в интернет през мобилния си и имам номера му. Естествено той трябва да реши да влезе. Жертвата сама избира съдбата си. Никой не го кара насила да влезе, никой не е отговорен.
Може би, когато него вече го няма, отново ще съм свободна. Свободна от неговите желания, които отразяват огледално моите. Какво става с отражението, след като огледалото се строши? Какво става със светкавицата, след като бурята отмине? Реалният живот има толкова малко смисъл, само фикцията има смисъл. А аз от толкова време съм фикция, героиня в една от историите му. Питам се дали измислените образи въстават и се обръщат срещу своите създатели?
Надявам се само всичко да не приключи твърде скоро. Надявам се той да има време да проумее. След като влезе сляпо в капана, ми се иска да има малко време, за да извика, да се съпротивлява, да се опита да избяга, да задумка с юмруци по вратата и накрай да си помисли за мен, за голема, надигнал глава срещу господаря си…
5
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикуван в: 04:16, петък, 22 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: оптимистично
Слуша: „Супертрамп“: „Закуска в Америка“
Тази вечер няма да се спи. Твърде много сънища. Някои хора сънуват пълноцветно, други сънуват само в стилистиката на film noir. Но си мечтая за пълно потапяне, за звук, мирис, усещания. Понякога нощем се събуждам, почти удавен в пот, а други нощи изобщо не мога да заспя. Тогава мрежата ми носи утеха, винаги има някой буден онлайн. Стаи за разговор, фен сайтове, сайтове за фикшън, порно. Тази нощ обаче съм самотен и ми е мъчно за моя фен лист, за моята цвърчаща армия от мишчици. Тази вечер имам нужда някой да каже: „Ти си най-добрият, sineokomomche“.
Затова съм тук, в badguysrock, и наблюдавам коварната Albertine. Стигна много далеч — и аз се гордея с нея — обаче още изпитва нужда да се изповядва като някогашното добричко католическо момиченце. От известно време знам паролата й. Наистина е лесно да я научи човек, от мен да го знаете. Нужен е само един нехаен жест, останал на десктопа акаунт, в който сте влезли, докато някой налива чаша чай, и ето че частните й постинги са достъпни за прочит от всички…
Проверяваш ли си мейла, Albertine? Моята пощенска кутия е претъпкана от съобщения — жално хленчене на Капитана, колебливи шумове от Криси. Малко порно от Токсик, откраднато от сайта Bigjugs.com. Един от въпросниците на Клеър, както и тъп кретенски постинг за Ейнджъл Блу и за онази кучка жена му, за психическото здраве на майка ми и за прекрасния напредък, който според нея съм отбелязал при последната си публична изповед.
Има и обичайната ненужна поща, писма от противници, спам, писма от Нигерия с ужасен правопис, които ми обещават милиони лири само срещу данните за банковата ми сметка, оферти за виагра, за секс, за интимни филмчета с младежки знаменитости — с две думи, плавеите от нета са се стекли насам, а в този момент посрещам охотно дори спама, защото той е спасителният ми пояс, това е моят свят и да съм откъснат от него е равносилно на това да ме оставите да се удавя във въздух като риба на сухо…
В четири часа чувам мама да става. Тя също не спи добре напоследък. Понякога седи в салона и гледа сателитна телевизия, понякога върши домакинска работа или излиза да се разходи из квартала. Обича да е станала, когато излизам за работа. Иска да ми приготвя закуска.
Избирам си чиста риза от гардероба — днес е бяла на сини райета — и се обличам старателно. Гордея се с външния си вид. Така е по-безопасно, казвам си, особено под зоркия поглед на мама. Разбира се, не се налага да нося риза — униформата ми в болницата се състои от мръсен тъмносин гащеризон, високи гумени ботуши със стоманено капаче на пръстите и чифт гумени ръкавици — обаче не е нужно мама да го знае. Тя толкова се гордее със своето sineokomomche. Ако мама научи истината…
— С. М.? Ти ли си? — провиква се тя.
Че кой друг може да е, мамо?
— Побързай! Направих ти закуска!
Явно днес не съм в черния й списък. Бекон, яйца, препечена филийка. Всъщност не съм гладен, но този път трябва да я развеселя. По това време утре ще закусвам в Америка.
Тя ме наблюдава, докато се храня.
— Браво на момчето. Трябва да имаш сили.
Има нещо смътно тревожно в настроението й тази сутрин. Като начало, напълно облечена е; заменила е обичайния си халат с костюм от туид и с обувките си от крокодилска кожа. Сложила си е от любимия си парфюм — „Синият час“, прашен оранжев цвят и карамфил, с онази треперлива висока сребриста нотка, която задушава всичко останало. И най-любопитното от всичко, тя е… как да го кажа? Не мога да го нарека точно „щастлива“. При мама тези мимолетни мигове се броят на пръстите на еднорък човек. Обаче днес настроението й е някак весело — не съм я виждал такава от смъртта на Бен. Прелюбопитно. Обаче скоро ще приключи.