— Да не си забравиш напитката — напомня ми тя.
Този път е почти удоволствие. Днес вкусът е малко по-хубав, може би защото плодовете са пресни, и има нова съставка — касис може би, който придава малко танинов вкус.
— Днес съм променила рецептата — съобщава ми тя.
— Мммм, вкусно е.
— По-добре ли си днес?
— Добре съм, мамо.
По-добре от добре. Дори главоболие нямам.
— Добре, че ти дадоха няколко дни.
— Е, мамо, това е болница. Не мога да пръскам бактерии на работното си място.
Мама се съгласява, че имам основание. През последните няколко дни боледувах от грип. Е, така гласи официалната версия. Всъщност бях зает с други неща, както със сигурност ви е известно.
— Сигурен ли си, че си добре? Изглеждаш малко блед.
— Всеки е блед през зимата, мамо.
6
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикуван в: 04:33, петък, 22 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: развълнуван
Слуша: „Бийтълс“: „Ето, слънцето изгрява“
Купих билетите по интернет. Получаваш отстъпка, ако резервираш онлайн. Можеш да си избереш място, да си поръчаш храна, можеш дори да си принтираш бордната карта. Избрах си място до прозореца, откъдето можех да наблюдавам как земята пропада все по-надалеч. Никога не съм се качвал на самолет. Дори с влак не съм пътувал. Мислех, че билетите са прекалено скъпи, но кредитната карта на Albertine може да покрие сумата. Откраднах данните й преди година, когато си купи книги от „Амазон“. Разбира се, тогава средствата й бяха скромни, но сега, с наследството на д-р Пийкок, би трябвало да разполага с достатъчно поне за няколко месеца. Когато открие кражбата — ако изобщо я открие — вече няма да може да ме проследи.
Багажът ми не е голям. Само една чанта с документите ми, малко пари в брой, айпода ми, малко дрехи за смяна, една риза. Не, този път не е синя, мамо. В оранжево и розово е, с палми. Не е голямо прикритие, но само чакай да пристигна. Тутакси ще се смеся с тълпата.
За последен път влизам в мрежата, просто така, за късмет, преди да потегля. Просто за да си прочета съобщенията, да видя кой не е спал тази нощ, да видя дали няма изненади, да открия кой ме обича и кой желае смъртта ми.
И в това отношения няма изненади.
— Какво правиш там? — провиква се тя.
— Чакай, мамо. Слизам след секунда.
Имам време за още един имейл — до albertine@yahoo.com — преди да съм готов най-сетне да потегля, а днес по обяд вече ще съм на борда на самолета, ще гледам телевизия и ще пия шампанско…
Шампанско. Шампионско. Като че ли което и да е усещане би могло да бъде нещо друго, освен реално. Вътрешно целият горя от вълнение. Дишането ми е почти мъчително. Давам си няколко секунди да се отпусна и да се концентрирам над синия цвят. Лунно синьо, лагуненосиньо, океанско, островно, хавайско синьо. Синьо, цветът на невинността; синьо, цветът на моите мечти…
7
Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com
Публикуван в: 04:45, петък, 22 февруари
Достъп: публичен
Настроение: неспокоен
Слуша: „Куийн“: „Не ме спирай сега“
Явно се бе събула. Той изобщо не я чу. Най-напред чу как се затваря вратата, после шума от превъртането на ключа, когато тя го заключи.
Щрак.
— Мамо?
Никакъв отговор. Той приближава до вратата. Ключовете бяха в джоба на сакото му. Тя явно ги е взела, казва си sineokomomche, когато той се е качил отново горе. Вратата е дебела, чамова, бравата е секретна. Винаги е държал на личното си пространство.
— Мамо? Кажи нещо!
Само тежко мълчание като нещо погребано под снега. И после шумът от стъпките й, които бавно се оттеглят по застланите с килим стълби.
Дали се е досетила? Какво точно знае? Леден пръст плъзва по гърба му. В гласа му се прокрадва трепет, призрак на заекването, от което смяташе, че се е отървал.