Толкова си прелестна, казваше ми той тогава. Прелестна и изгубена. О, Найджъл.
По-късно същата нощ излязохме с колата на полето и той ми разказа всичко за себе си, за затвора и за младежката грешка, която го беше изпратила там, а после с часове лежахме в пустошта насред изумителната звездна тишина и той се опита да ми обясни за тези топлийки от светлина, пръснати по кадифето…
А така, помислих си. А сега за сълзите. Но не толкова заради Найджъл, колкото заради мен, заради онази звездна нощ. Обаче дори на погребението на любовника си не отроних нито една сълза. И тогава усетих на рамото си нечия ръка и мъжки глас каза:
— Извинявай. Добре ли си?
Имам ухо за гласовете. Всеки е като отделен инструмент, уникален, със собствен алгоритъм. Неговият звучи примамливо, тихо, прецизно, с леко заваляне на някои срички като човек, който преди е заеквал. Изобщо не прилича на гласа на Найджъл, но въпреки това личеше, че са братя.
— Добре съм, благодаря — отговорих.
— Добре — повтори той замислено. — Полезна дума, нали? В този случай означава „Не ми се говори с теб. Моля те, върви си и ме остави сама“.
В тона му нямаше озлобление. Само хладна ведрина, може би дори известно съчувствие.
— Съжалявам… — подех.
— Не, аз съм виновен. Извини ме. Просто мразя погребенията. Лицемерието. Баналностите. Храна, каквато иначе никога не би ти хрумнало да ядеш. Типичните сандвичи с рибен пастет, миниатюрни плодови пити и ролца с колбас… — Замълча. — Съжалявам. Държа се грубо. Да ти донеса ли нещо за хапване?
Засмях се колебливо.
— Представи го толкова примамливо. Ще пропусна.
— Умен избор. — Чух усмивката в гласа му. Обаянието му ме изненадва дори сега, след толкова много време, и малко се възмущавам от себе си, че на погребението на любовника си разговарях — смях се — с друг мъж, когото намирах почти за привлекателен…
— Признавам, че изпитвам облекчение — каза той. — Мислех, че ще обвиниш мен.
— За злополуката с Найджъл ли? Защо?
— Ами, може би заради писмото ми — каза той.
— Какво писмо?
Отново го чух да се усмихва.
— Писмото, което той отвори в деня, преди да умре. Защо според теб е карал толкова безразсъдно? Допускам, че е идвал при мен. За да ми отправи едно от своите… предупреждения.
Свих рамене.
— Нали уж си досетлив? „Смъртта на Найджъл беше нещастен случай…“
— В моето семейство няма нещастни случаи…
При тези негови думи се изправих светкавично и столът шумно се стовари върху паркетния под.
— Какво означава това, по дяволите? — попитах.
Гласът му беше спокоен, все още леко развеселен.
— Означава, че премного пъти ни е сполитал лош късмет. А ти какво очакваше? Изповед?
— Не бих се учудила.
— Е, благодаря, постави ме на място.
Вече се чувствах странно замаяна. Може би заради топлината или заради шума, или просто защото бях близо до него, достатъчно близо да хвана ръката му…
— Ти го мразеше. Искаше смъртта му. — Гласът ми прозвуча по детски умолително.
Мълчание.
— Смятах, че ме познаваш — каза той. — Наистина ли мислиш, че съм способен на това?
Вече ми се струваше, че чувам първите тонове на „Фантастична симфония“ на Берлиоз с потръпването на флейтите и с тихото галене на струнните. Предстоеше нещо ужасно. Изведнъж усетих, че във въздуха, който дишам, няма достатъчно кислород. Протегнах ръка, за да запазя равновесие, не улучих облегалката на стола и се озовах насред нищото. Гърлото ме дращеше, главата ми се бе превърнала в балон, разперих ръце и докоснах само празно пространство.
— Добре ли си? — Звучеше разтревожен.
Отново опитах да напипам стола — изпитвах отчаяна нужда да седна — но се оказах изгубена във внезапно заприличалата на пещера зала.
— Опитай да се отпуснеш. Седни. Дишай. — Усетих ръката му да ме обгръща, внимателно да ме насочва към стола и отново си помислих за Найджъл и за гласа на татко, който повтаря в лек фалцет:
Хайде, Емили. Дишай. Дишай!
— Да те изведа ли навън? — попита той.
— Нищо ми няма. Заради шума е.
— Стига да не е заради моите думи…
— Не се ласкай — насилих се да изобразя усмивка. Усетих я като зъболекарска маска на лицето си. Трябваше да изляза. Дръпнах се и столът ми се плъзна по линолеума. Само да си поемех глътка въздух, и всичко щеше да се оправи. Гласовете в главата ми щяха да замълчат. Ужасната музика щеше да спре.