— Добре ли си?
Дишай, скъпа, дишай.
Музиката отново зазвуча, извиси се в мажор — по-опасен, по-тревожещ от минора…
Гласът му прозвуча през статично пращене:
— Да не си забравиш палтото, Albertine.
При тези думи се отскубнах и хукнах, без да обръщам внимание на препятствията, и отново намерих гласа си, колкото да се провикна „Пуснете ме!“, сетне хукнах като престъпник, проправяйки си път през навалицата към безмълвния въздух навън.
2
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикувано в: 21:03, събота, 2 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: язвително
Слуша: Волтер: „Почти човешки“
Е, значи ме намира почти за привлекателен. А това ме вълнува по-силно, отколкото мога да изразя с думи. Всичко сякаш започва да добива смисъл, след като знам, че тя изпитва това към мен — или че го е изпитала поне за миг…
Когато Найджъл дойде в деня на смъртта си, проявявах снимки. Айподът ми беше надут до дупка, затова не чух почукването на вратата.
— С. М.! — властно прозвуча гласът на мама.
Мразя да ме нарича така.
— Какво? — Слухът й е дяволски добър. — Какво правиш там? Стоиш от часове.
— Просто подреждам едни негативи.
Мама владее палитра от мълчания. Сегашното беше неодобрително. Мама не одобрява фотографските ми занимания, смята ги за загуба на време. Освен това тъмната стаичка си е само моя, ключалката отвътре не й дава достъп. Не било здравословно, така твърди, момчетата не бивало да имат тайни от майките си.
— Какво има, мамо? — попитах най-накрая.
Мълчанието започваше да ме нервира. За миг то се задълбочи, стана умислено. В такива моменти мама е особено опасна. Крои нещо, знам си. А това не ми понасяше.
— Мамо? — обадих се. — Там ли си още?
— Брат ти е дошъл да те види — съобщи тя.
Е, не се съмнявам, че се досещате какво се случи после. И според нея вероятно го заслужавах. В крайна сметка сам се бях лишил от закрилата й, като имах тайни от нея. Не стана точно като в разказа ми, но трябва да допуснем малко художествена измислица, нали? Освен това Найджъл е доста темпераментен, а аз никога не съм обичал да отвръщам на удара.
Сигурно можех да се измъкна с някоя лъжа, както често съм правел преди, но прецених, че вече е късно — нещо се бе задвижило, нещо, което не можеше да бъде спряно. А и брат ми беше безочлив. Чувстваше се напълно уверен в своята жестока и принудителна тактика и изобщо не му хрумваше, че има и по-деликатни начини от грубата сила да спечели битката помежду ни. Найджъл никога не е бил деликатен. Може би тя затова го обичаше. В крайна сметка той беше толкова различен от нея, толкова открит и непосредствен, предан като вярно куче.
Това ли си помисли, Albertine? Това ли видя у него? Отражение на изгубената невинност? Какво би могла да кажеш? Ти сбърка. Найджъл не беше невинен. Беше убиец досущ като мен, макар да съм сигурен, че не ти го е споменал. Пък и какво да ти каже? Че въпреки цялата си престорена честност е фалшив като нас двамата? Че е приел ролята, която си му предложила, и те е разигравал майсторски?
Погребението се проточи прекалено. Винаги е така и след като сандвичите и кифличките с колбаси най-сетне бъдат раздигнати, тепърва предстои осмислянето на случилото се, ваденето на снимките, въздишките и сълзите, и изтърканите фрази — като че ли някога я е било грижа за него, като че ли изобщо някога я е било грижа за друг, освен за Глория Грийн…
Поне е станало бързо. Първи номер, най-голямото попадение, любимата баналност на всички времена, следвана по петите от класики като: Поне не е страдал и Този път е много опасен, как карат само. Мястото, на което брат ми е намерил смъртта си, вече е отрупано с цветя почти като гроба на Даяна — само че в по-скромни мащаби, слава богу.
Знам. Отидох на поклонение. Майка ми, Адел, Морийн и аз. Искрено ваши и всеки в своя цвят: мама царствена и цялата в черно, с воалетка, ухаеща непоносимо на „Синият час“, разбира се, и понесла, представете си, плюшено кученце с венец в муцуната — защо да е просто погребение, като може да бъде увеселение…
— Няма да съм в състояние да погледна — заявява тя, извърнала лице, но орловият й поглед обхожда жертвените дарове в крайпътното светилище и тя мислено пресмята цената на карамфилите, на бегонията, на букета печални хризантеми, взети от някой крайпътен сервиз.