Отначало си мислеше, че всеки човек има такава способност, но когато го спомена пред братята си, Найджъл го фрасна с юмрук и го нарече „извратеняк“, а Брендан само го изгледа объркано и попита: „Наистина ли можеш да помиришеш думите, Бен?“, след което често се хилеше и бърчеше нос, когато Бенджамин беше наблизо, сякаш усещаше нещата като него — имитираше го, но никога подигравателно. Всъщност горкичкият Брендан му завиждаше, мудният, пълничък и уплашен Брен, дето все изоставаше, все не правеше нещо както трябва…
Дарбата на Бен беше непонятна за мама, за разлика от госпожа Уайт, която знаеше всичко за езика на цветовете и обичаше ароматни свещи — от скъпите френски — което според мама си беше все едно да гориш пари, но пък ухаеха прелестно: на теменужки, на пушен градински чай, на будоарно пачули, на кедър и роза.
Госпожа Уайт познаваше някого — всъщност приятел на съпруга й — който разбираше от тези неща и обясняваше на майката на Бен, че синът сигурно е специално дете, в което мама си беше убедена открай време, но в което самият той тайничко се съмняваше. Госпожата обеща да ги свърже с въпросния човек, който се казваше д-р Пийкок и живееше в една от големите стари къщи зад игрищата на „Сейнт Осуалдс“, на улицата, наричана от мама Улицата на милионерите.
Доктор Пийкок беше на шейсет и една години, бивш директор на „Сейнт Осуалдс“, автор на редица книги и личен приятел на господин Уайт, който преподаваше музика в училището. Понякога го мяркахме в Селото: мъж с брада, със сако от туид и с увиснала стара шапка, който разхожда кучето си. Бил доста ексцентричен, предупреди ни госпожа Уайт с печална усмивка, и благодарение на умно вложените си пари имал повече средства, отколкото здрав разум…
Естествено, мама не се поколеба. Тъй като на практика нямаше никакъв слух, тя не обръщаше особено внимание на начина, по който синът й възприема звуковете и думите, а ако изобщо обърнеше внимание, отдаваше способността му на факта, че е чувствителен — така обясняваше повечето неща. Обаче мисълта, че момчето може да се окаже надарено, надмогна скептицизма й. Освен това се нуждаеше от благодетел, от покровител на своето синеоко момче, което след половин срок вече имаше проблеми в училище и се нуждаеше от бащинско влияние.
Доктор Пийкок — бездетен, пенсиониран и най-вече богат — вероятно й се е струвал сбъдната мечта. Затова тя отиде да го помоли за помощ и така задвижи поредица от събития, които подобно филтри пред обектив оцветяваха следващите трийсет години във все по-наситени багри.
Естествено тя не би могла да го знае. Как изобщо би могъл да заподозре някой от тях какво ще последва от тази среща? И кой да допусне, че ще свърши така — че две от децата на Глория ще умрат, а sineokomomche ще се окаже безпомощен и затворен в капан като онези уплашени твари тогава на брега на морето, забравени и гинещи под слънцето?
Изпрати коментар:
ClairDeLune: Това е много добро, sineokomomche. Много ми харесва как си служиш с образите. Забелязах, че повече от обикновено черпиш от лични истории. Добра идея! Надявам се да прочета още!
JennyTricks: (изтрит постинг).
sineokomomche: За мен е удоволствие…
4
Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com
Публикувано в: 01:15, неделя, 3 февруари
Достъп: публичен
Настроение: ведро
Слуша: Дейвид Бауи: „Герои“
Не познаваше нито един милионер. Представяше си мъж с копринен цилиндър като лорд Снути от комиксите. Или пък с монокъл и с бастунче. А вместо това доктор Пийкок се оказа някак занемарен със сакото си от туид, папийонката и пантофите си, изгледа момчето с млечносините си очи иззад стъклата с телени рамки и каза „А, ти сигурно си Бенджамин“ с глас, в който се усещаха цигари и кейк с кафе.
Мама беше неспокойна; беше като извадена от кутия и бе издокарала Бен с дрехите за новото му училище: тъмносини панталони и небесносин пуловер — нещо като цветовете на „Сейнт Осуалдс“, само че неговото училище нямаше униформа и повечето други деца ходеха по джинси. Найджъл и Брен ги придружаваха — нямаше им доверие, за да ги остави сами у дома — и им беше наредено да кротуват, да мълчат и да не са посмели да докоснат нищичко…
Тя се стараеше да направи добро впечатление. Първата година на Бен в началното училище не беше блестяща, но целият Бял град беше научил, че най-малкият син на Глория Уинтър бил изпратен у дома, след като забил пергел в ръката на момче, задето го е нарекло „скапан педал“, и не го изключили единствено заради настървената намеса на майка му.