„Явно не е отлетяла далеч — помисли си sineokomomche. — Само до стъкленицата…“
Но разумно премълча. Майка му започваше да губи търпение. Ръцете й мърдаха в скута и пръстените й потракваха евтино.
— Аз пък събирам порцеланови кученца — оповести тя. — И двамата сме колекционери.
Доктор Пийкок се усмихна.
— Колко хубаво. Трябва да ви покажа статуетката си от епохата на династия Тан.
sineokomomche се ухили вътрешно, когато зърна изражението на майка си. Той нямаше никаква представа как изглежда статуетката Тан, но се досещаше, че е нещо толкова различно от майчината му колекция от порцеланови кучета, колкото и пеперудата луна от спаруженото като мъртво листо същество с крещящите и безполезни очи.
Майка му го изгледа злобно и sineokomomche разбра, че рано или късно ще бъде принуден да си плати, задето я е поставил в глупаво положение. Засега обаче беше в безопасност, затова се зае да оглежда къщата на доктор Пийкок с растящо любопитство. Освен остъклените витрини с пеперудите видя и картини по стените — не плакати, а истински картини. С изключение на госпожа Уайт и нейните колажи в розово и виолетово не познаваше друг човек, който да притежава картини.
Очите му се спряха на изящна скица на кораб, направена с избеляло мастило в сепия, а зад кораба се виждаше дълъг светъл бряг на фона на далечни колиби, кокосови палми и конусовидни планински върхове, над които се носеше пушек. Картината го привлече, макар да не разбираше защо. Може би заради небето или заради чаеното на цвят мастило, или заради мекото сияние на възрастта, което искреше през стъклото като искрящата свежест на сочно златно грозде…
Доктор Пийкок проследи погледа му.
— Знаеш ли какво е това?
Синеокото момче поклати глава.
— Това са Хаваите.
Ха-ва-и.
— Някой ден може пък да отидеш там — увери го д-р Пийкок с усмивка.
Ето така, с една-единствена дума sineokomomche влезе в колекцията му.
Изпратете коментар:
Captainbunnykiller: Човече, излагаш се. Два постинга за толкова много време и никого не си убил
sineokomomche: Дай ми време. Работя по въпроса…
ClairDeLune: Много добре, sineokomomche. Показваш истинска смелост, като пишеш за тези болезнени спомени! Не би ли могъл да ги обсъдиш по-подробно на следващия ни сеанс?
chrysalisbaby: ау толкова много ми харесва (прегръдки)
5
Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com
Публикувано в: 02:05, неделя, 3 февруари
Статут: публичен
Настроение: поетично
Слуша: „Зомбис“: „Роза за Емили“
След това заведе трите момчета в розовата градина, докато майка им пиеше чай в библиотеката, а кучето търчеше по моравата. Показа им розите си и прочете имената им от металните етикетчета, закрепени за стеблата. Аделаид Орлеанска, Уилям Шекспир. Имена с вълшебни свойства, от които ноздрите на децата потрепваха и се разширяваха.
Доктор Пийкок обичаше розите си, особено старите, гъстолистните и пастелните — синкавите, кремавите, консервативните стари дами, които според него ухаеха най-хубаво. В градината на д-р Пийкок момчетата се научиха да различават алба от мъхава роза, дамаска от галицийска, а Бенджамин колекционираше названията им, както преди време колекционираше имената от етикетите на тубичките с бои, названия, от които свят му се завиваше, които отекваха с нещо повече от цветове и ухания, от Rose de Recht, тъмночервена роза с мирис на горчив шоколад, до Boule de Neige, Tour de Malakoff, Belle de Crecy и Albertine, любимата му с нейния мускусен, бледорозов старомоден аромат, като на момичета с бели рокли, на крокет, на ледена розова лимонада на моравата, която пък според Бен миришеше на локум…
— На локум ли? — попита д-р Пийкок и очите му заблестяха заинтригувано. — Ами тази? Rosa Mundi?
— На хляб.
— А тази? Cecile Brunner?
— На автомобили. На петрол.
— Наистина ли? — възкликна той съвсем не сърдит, както очакваше sineokomomche, а искрено заинтригуван.