Всъщност всичко у Бенджамин интригуваше доктор Пийкок. Оказа се, че повечето му книги са за нещо, което се нарича синестезия и което звучеше като болнична манипулация, но в действителност се оказа неврологично състояние, така му каза доктор Пийкок, следователно мама е имала право и Бен открай време си е специален.
Момчетата нищо не схващаха, но доктор Пийкок обясни, че било свързано с функцията на сетивните пътища в мозъка, че там нещо някак се е кръстосало и изпраща нееднозначни сигнали на сложните нервни снопчета.
— Нещо като с-свръхсетивност, така ли? — прекъсна го sineokomomche и мислите му разсеяно поеха към Спайдърмен, Магнето и дори Ханибал Лектър (нали виждате, че той вече се отдалечава от ваниловия край на спектъра и навлиза в територията на лошите).
— Точно така — каза доктор Пийкок. — И когато установим как става това, тогава може би познанията ни ще помагат на хората — например на хора, претърпели удар или травма в главата. Мозъкът е сложен инструмент. А въпреки всички постижения на науката и на съвременната медицина все още знаем съвсем малко за него — как съхранява информацията и получава достъп до нея, как бива пренасяна тази информация…
Синестезията се проявява по много начини, обясни им доктор Пийкок. Думите придобиват цветове, звуците добиват форми, числата светят. Някои хора се раждат такива, други придобиват състоянието по пътя на асоциацията. Повечето случаи на синестезия са зрителни, но има и други видове синестезия, при които думите се превръщат във вкусове или в миризми, или пък цветовете са предизвикани от мигрена. С две думи, каза доктор Пийкок, синестетът може да вижда музиката, да докосва звука, да възприема цифрите като текстура или форма. Имало дори огледална синестезия, при която по силата на крайно силно чувстване субектът можел да изпита физическите усещания на друг човек…
— Искате да кажете, че ако видя как удрят някого, и аз ще усетя удара, така ли?
— Изумително, нали?
— Но… те как гледат гангстерски филми, в които непрекъснато бият и убиват хора?
— Съмнявам се, че им се иска, Бенджамин. Сигурно прекалено се разстройват. Всичко опира до внушението, разбираш ли? Такава синестезия може да направи човека много чувствителен.
— Мама казва, че аз съм много чувствителен.
— Не се съмнявам, че си, Бенджамин.
По това време Бенджамин вече беше станал силно чувствителен не само към думи и имена, но и към гласове, към изговора и интонацията. Разбира се, още преди знаеше, че хората говорят с различен акцент. Винаги бе предпочитал гласа на госпожа Уайт пред гласа на майка си или на госпожа Католическосиньо, която имаше носов белфастки изговор, който стържеше по синусите му.
Братята му говореха като другите момчета в училище. Те казваха „ш’съ скиваме“ вместо „до скоро“ и „мерсаж“ вместо „благодаря“. Ругаеха се взаимно с грозни думи, които воняха като маймунарника в зоопарка. Майка му се стараеше, но не успяваше — акцентът й се появяваше и изчезваше в зависимост от компанията. Пред доктор Пийкок се излагаше най-силно — навсякъде вмъкваше излишни звукове като шишове в кълбо прежда.
sineokomomche долови колко много се старае тя да го впечатли и направо му се догади от срам. Не искаше и той да звучи така. Вместо това имитираше доктор Пийкок. Слушаше какви думи използва той. Как казва: „ако обичате“ или „моля, обърнете внимание на еди-какво си“ или „С кого разговарям?“ по телефона. Доктор Пийкок знаеше латински, френски, гръцки, италиански, немски и дори японски, а когато говореше на английски, езикът от неговата уста звучеше различно, по-хубаво — тук „какво“ не е „к’во“ и „мляко“ (сладка и сребриста дума) не е „млеко“ (зелено-сива, кисела дума) — звучеше като актьор, който чете Шекспир. Той говореше така дори на кучето: „Моля, постарай се да не ръфаш килима“ или „Дали ученият ми колега би желал да се поразходи из градината?“. Най-странното беше, мислеше си sineokomomche, че кучето сякаш откликваше, което го накара да се запита дали и той би могъл да се отучи от некултурните си навици.
От своя страна доктор Пийкок толкова се впечатли от дарбата на Бен, че обеща лично да го обучава — стига той да се държи дисциплинирано в училище — за да го подготви за конкурса за стипендии за „Сейнт Осуалдс“, в замяна на, както ги нарече, „няколко научни опита“ и съгласието всичко, което изследователят открие по време на сеансите им, да бъде използвано в книгата, която пишел, кулминация на изследванията, които правел цял живот и заради които бил разговарял с многобройни субекти, но нито един толкова млад и обещаващ като Бенджамин Уинтър.