Разбира се, мама беше на седмото небе от радост. „Сейнт Осуалдс“ беше върхът на надеждите й, на неизречените й амбиции, на всичките й мечти. Приемният изпит беше след три години, но тя говореше така, сякаш е ей сега, обещаваше да пести всяко спечелено пени, суетеше се край Бен повече от преди и недвусмислено му даваше да разбере, че му е даден невероятен шанс, шанс, от който е длъжен пред нея да се възползва…
Той не беше толкова въодушевен. „Сейнт Осуалдс“ все още не му се нравеше. Въпреки морскосиния блейзър и вратовръзката на училището (направо идеални за него, така каза тя) той вече бе видял достатъчно, за да съзнава, че е неподходящ — неподходящо лице, неподходяща коса, неподходяща къща, неподходящо име…
Никое момче от „Сейнт Осуалдс“ не носеше името Бен. Учениците там се казваха Лион, Джаспър, Руфъс или Себастиан. Дори Рупърт звучи готино, когато е в съчетание с тъмносиния блейзър на „Сейнт Осуалдс“. Знаеше, че Бен ще бъде неподходящо синьо, ще мирише на къщата на майка си, на прекалено силен дезинфектант, на прекалено тясно място, на прекалено много пържена храна и на недостатъчно книги, както и на острата и неизбежна воня на братята му.
Обаче доктор Пийкок му каза да не се притеснява. Три години бяха много време. Щяха да му стигнат да подготви Бен, да го превърне в момче за „Сейнт Осуалдс“. Бен имал потенциал, така му каза — червена дума, като протегната гумена ръка, готвеща се да фрасне някого в лицето…
И той прие. Имаше ли избор? В крайна сметка беше най-голямата надежда на майка си. Освен това искаше да зарадва и двамата — най-вече доктор Пийкок — а ако това означаваше да влезе в „Сейнт Осуалдс“, така да бъде.
Найджъл отиде да учи в „Сънибанк Парк“, голямото общообразователно средно училище в края на Белия град. Няколко бетонни сгради с бодлива тел по покрива. Приличаше на затвор. Вонеше на зоопарк. На брат му явно не му пукаше. Брендан, който беше на девет и също бе обречен на „Сънибанк Парк“, не показваше признаци на необичайни способности. Доктор Пийкок изследва и двете момчета — не го заинтригуваха. Найджъл отхвърли веднага, а Брендан — след три-четири седмици поради липса на отзивчивост.
Найджъл беше на дванайсет, агресивен и мрачен. Обичаше тежка рок музика и филми, в които избухват разни неща. Никой не го тормозеше в училище. Брендан го следваше като сянка, мек и безгръбначен, оцеляваше само благодарение на закрилата на Найджъл като паразитите, които живееха чрез симбиозата с акули и крокодили — защитени от хищниците благодарение на ползата си за своите гостоприемници. Найджъл беше доста интелигентен (макар никога да си правеше труда да свърши нещо), а Брен беше безполезен във всяко отношение: без спортни дарби, несхватлив в училище, мързелив и неспособен да се изразява, сигурен кандидат за опашката за безработни, както казваше мама, или в най-добрия случай щеше да прави бургери…
Бен обаче беше предопределен за по-хубави неща. През събота, докато Найджъл и Брендан караха велосипедите си или си играеха с приятели в квартала, той отиваше в дома на д-р Пийкок — който наричаше Имението — където сутринта седеше пред едно тапицирано в бутилковозелено писалище, четеше книги с твърди корици и изучаваше география от цветен глобус, върху който със ситни къдрави букви бяха изписани разни имена — ирокези, Рангун, Азербайджан, древни, забравени, вълшебни имена досущ като боите на госпожа Уайт с техния далечен мирис на джин и на море, на пиперлив прах и на силни подправки, като предвкусване на някаква загадъчна свобода, която тепърва му предстои да опита, а завъртеше ли глобуса достатъчно бързо, океаните и континентите се погваха един друг така шеметно, че всички цветове се сливаха в един, в съвършения нюанс на синьото, океанскосиньо, небесносиньо, Бенджаминово синьо…
Следобед вършеха други неща, например гледаха картинки и слушаха звуци, което беше част от изследванията на д-р Пийкок, непонятни за Бен, но въпреки това приемани с покорство.
Имаше много книги с букви и цифри, подредени в поредици, които той трябваше да разпознава. Имаше цяла библиотека със записани звуци. Имаше и въпроси като „Какъв цвят е сряда?“, „Коя цифра е зелена?“ и форми с любопитни измислени имена, обаче никой отговор не беше грешен, следователно доктор Пийкок беше доволен, а мама винаги се гордееше с него.
Освен това му харесваше да ходи в голямата къща с нейната библиотека, с ателието и с хранилището на всевъзможни забравени неща: записи, фотоапарати, купчини пожълтели снимки на сватбени и на семейни събирания, на отдавна починали деца в моряшки костюмчета и със съсредоточени усмивки от типа „кажи зеле“. Страхуваше се от „Сейнт Осуалдс“, но му беше приятно да учи с д-р Пийкок, който се обръщаше към него с „Бенджамин“ и му разказваше за пътешествията си, за музиката си, за изследванията си, за розите си.