И най-хубавото беше, че там Бен беше значим. Беше специален — обект на изследване, случай. Д-р Пийкок го слушаше, отбелязваше си реакциите му на различни стимули, питаше го точно какво чувства. Често записваше резултатите на малкия си диктофон, като наричаше Бен „Момчето X“, за да запази анонимността му.
Момчето X. Това му допадаше. Звучеше впечатляващо, като момче със специални заложби — с някаква дарба. Не че наистина беше много надарен. В училище беше средно добър ученик, оценките му никога не бяха впечатляващо високи. Що се отнася до сетивните му заложби, както ги наричаше д-р Пийкок — звуковете, които се превръщаха в цветове и миризми — ако изобщо се замисляше за тях, винаги предполагаше, че всички ги усещат точно като него. Колкото и д-р Пийкок да го уверяваше, че особеностите му са отклонение, Бен продължаваше да смята себе си за нормален, а всички останали — за откачалки.
Думата спокойствие е сива (пише д-р Пийкок в статията си, озаглавена „Момчето X и ранно придобитата синестезия“), обаче спокоен е тъмносиня и има лек вкус на анасон. Цифрите нямат никакви цветове, но имената на места и на хора често се силно натоварени, понякога невероятно силно, както с цветове, така и с вкусове. В някои случаи има изразена взаимовръзка между тези невероятни сетивни впечатления и преживени от Момчето X събития, което показва, че този вид синестезия може да е отчасти асоциативна, а не просто вродена. Обаче дори в този случай може да се наблюдават някои интересни физически реакции на стимулите: включително отделяне на слюнка като пряка реакция на думата ален, която според Момчето X мирише на шоколад, или пък леко замайване, свързано с думата розов, която според Момчето X силно мирише на газ.
Тогава звучеше толкова важно. Като че ли правеха нещо в името на науката. Пийкок твърдеше, че когато книгата бъде издадена, и той, и Момчето X ще се прочуят. Може би дори щяха да спечелят награда за научно изследване. Всъщност Бен беше толкова зает с уроците си в къщата на д-р Пийкок, че почти бе престанал да мисли за дамите, на които чистеше майка му и които го глезеха толкова. Вече го занимаваха по-неотложни тревоги, а проучването на доктор Пийкок беше заело мястото на картините и на куклите.
Ето защо шест месеца по-късно, когато най-накрая един ден срещна госпожа Уайт на пазара, с учудване установи колко е напълняла, сякаш след като той бе изчезнал, се бе заловила сама да изпразва съдържанието на онези червени тенекиени кутии с бисквити. Какво ли се бе случило? Красивата госпожа Уайт имаше изпъкнал корем и се клатушкаше като патица сред зеленчуците и плодовете с широка глуповата усмивка на лицето.
Майка му им съобщи добрите новини. След десет години неуспешни опити госпожа Уайт най-сетне беше бременна. Мама кой знае защо се вълнуваше от това, вероятно защото щеше да има повече работа, но sineokomomche се почувства неловко. Замисли се за нейната колекция от кукли, за онези зловещи и облечени с воланчета и къдрички не съвсем деца, и се запита дали ги е изхвърлила, след като вече щеше да си има истинско дете.
Връхлитаха го кошмари, като се замислеше — всички онези умолително ококорени кукли, издокарани с коприна и старинни дантели, изхвърлени в някоя кофа за смет с разкъсани дрехи, избелени от дъжда, със зейнали натрошени глави сред бутилките и консервените кутии.
— Момиче или момче? — попита майка му.
— Момиченце. Ще я кръстя Емили.
Емили. Е-ми-ли, три срички като почукване на вратата на съдбата. Толкова странно и старовремско име в сравнение с всякакви там Кайли, Трейси или Джейд — имена, които воняха задушливо на „Импулс“ и на мазно и извикваха представа за крещящи неонови цветове — докато нейните тонове бяха приглушени: бледорозово като на дъвка, като на роза…
Откъде би могло да знае sineokomomche, че един ден заради нея ще стигне дотук? Как изобщо би могъл някой да допусне, че двамата ще се сближат толкова — жертва и хищник, преплетени като роза, виеща се през човешки череп — без дори да го съзнават?
Изпратете коментар:
ClairDeLune: Наистина ми харесва накъде вървят нещата. Част ли е от нещо по-дълго?