chrysalisbaby: тази работа с цветовете истина ли е? колко ти отне проу4ването?
sineokomomche: Не колкото смяташ :-) Радвам се, че ти харесва, Криси!
chrysalisbaby: о скъпи (прегръдки)
JennyTricks: (изтрит постинг).
6
Разглеждате уебдневника на Albertine.
Публикувано в: 02:54, неделя, 3 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: безучастно
Изплаках си очите, когато татко почина. Плача на лоши филми. Плача на тъжни песни. Плача заради мъртво куче, заради реклама по телевизията, когато денят е дъждовен или е понеделник. Е, защо да не поплача за Найджъл? Знам, че „Реквиемът“ на Моцарт или „Адажиото“ на Албинони могат да завъртят кранчето, но това не е скръб, това е самоугаждане, каквото обича Глория Уинтър.
Някои хора обичат публичността. Погребението на Емили беше показателно. Планина от цветя и от плюшени мечета, открито плачещи по улиците хора. Цялата нация скърбеше, но не за детето. Може би за загубата на невинността, за повсеместната гнусота, за собствената им колективна алчност, която в крайна сметка я бе погълнала цялата. Явлението Емили Уайт, предизвикало такава шумотевица през годините, накрая завърши с ридания, с малка надгробна плоча в двора на църквата в Малбри и със стъклопис в църквата, платен от д-р Пийкок за огромно възмущение на Морийн Пайк и на дружките й, които смятаха, че е неуместна връзката на този човек с църквата, със Селото и с Емили.
Вече никой не говори за това. Хората ме оставиха на мира. В Малбри съм независима, наслаждавам се на своята липса на задълбоченост. Глория ме нарича безцветна — чух я веднъж по телефона навремето, докато тя и Найджъл все още си говореха.
Съмнявам се, че това ще продължи дълго, каза тя. Тя е толкова безцветна и незначителна. Знам, че сигурно я съжаляваш, обаче…
Мамо, не я съжалявам!
Разбира се, не я съжаляваш. Що за глупости…
Мамо, още една дума и ще затворя.
Много съжалявам за теб, понеже тя е…
Щрак.
Един ден в „Зебрата“ дочух и: „Един бог знае какво вижда у нея. Съжалява я, това е“.
Колко мило и учтиво невероятно, че жена като мен може да привлече мъж поради нещо повече от състрадание. Понеже Найджъл беше красив мъж, а аз бях някак увредена. Имах минало, бях опасна. Найджъл беше много открит — разказа ми всичко за себе си през онази нощ, докато лежахме и съзерцавахме звездите. Едно от нещата обаче, които не ми каза — изтъкна го Елинор Вайн — е, че винаги е облечен в черно, безкрайна поредица от черни джинси, черни сака, черни фланелки, черни боти. По-лесно се перат, каза той, когато накрая го попитах. Можеш да переш всичко заедно.
Изрекъл ли е името ми накрая? Съзнавал ли е, че аз съм виновна? Или всичко му е било като в мъгла, едно-единствено рязко отклонение към нищото? А започна толкова безобидно. Бяхме деца. Бяхме невинни. Дори той беше такъв — sineokomomche, което натрапчиво се явява в сънищата ми…
Може би в крайна сметка вчерашният ми пристъп на паника се дължи на чувството за вина. Емили Уайт отдавна си отиде. Почина деветгодишна и вече никой не я помни — нито татко, нито Найджъл, никой.
Коя съм сега? Не съм Емили Уайт. Няма, не мога да бъда Емили Уайт. Нито пък мога отново да бъда себе си сега, когато татко и Найджъл вече ги няма. Сигурно бих могла да съм просто Albertine — така се наричам в интернет. Има нещо мило в името Albertine. Мило и доста носталгично, като на героиня на Пруст. Не знам точно защо го избрах. Може би заради sineokomomche, което се крие в сърцевината на всичко това и което толкова дълго се мъча да забравя…
Частица от мен обаче явно помни. Частица от мен сигурно е знаела, че това ще се случи. Понеже сред билките и цветята в градината ми — шибоя, мащерката, градинския карамфил, здравеца, маточината, лавандулата и ароматния нощен шибой — не съм засадила нито една роза.
7
Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com
Публикувано в: 03:06, неделя, 3 февруари
Достъп: публичен
Настроение: поетично
Слуша: Робърта Блак: „Когато видях лицето ти за пръв път“
Бенджамин беше на седем в годината на раждането на Емили Уайт. Време на промяна, на несигурност, на дълбоки и неизречени лоши предзнаменования. Отначало не беше сигурен какво означават, но след онзи ден на пазара усещаше постепенната промяна. Хората вече не го зяпаха. Жените не го подмамваха със сладкиши. Никой не се дивеше колко е пораснал. Явно се беше придвижил крачка напред в начина, по който го възприемаха.