Майка му, по-заета от всякога като чистачка по домовете и в „Сейнт Осуалдс“, често беше твърде изморена, за да разговаря с момчетата, и само им нареждаше да си измият зъбите и да се стараят в училище. Приятелките й, които преди му обръщаха такова внимание и се скупчваха около него като квачки около пиле, изчезнаха от живота му и го зарязаха да се чуди дали е заради нещо, в което се е провинил, или е чисто и просто съвпадение, че никой (с изключение на д-р Пийкок) явно вече не дава и пет пари за него.
Най-сетне проумя. Той ги развличаше и толкова. Трудно можеш да разговаряш с човека, който чисти зад хладилника ти или търка около тоалетната ти чиния, пере на ръка дантеленото ти бельо, а в края на седмицата няма в портмонето си пари дори колкото за един-единствен чифт от това скъпо бельо. Дамите, за които работеше майка му, знаеха това. Читателки на „Гардиън“ до една, привърженички на равенството до известна степен, които се чувстваха донякъде неловко, задето им се налага да си наемат чистачка — не че биха го признали. В крайна сметка помагаха на тази жена и посвоему я компенсираха, като се радваха на сладкото момченце, както посетители във ферма биха ахкали и охкали по агънцата, които не след дълго в прекрасни опаковки ще се появят по рафтовете на магазините като биологично чисти пържоли и котлети. В продължение на три години той беше малкият принц, глезен и хвален, и обожаван, а после…
После се появи Емили.
Звучи толкова безобидно, нали? Такова мило и старомодно име — захаросани бадеми и розова вода. Въпреки това обаче всичко започна от нея — оста, около която се въртеше животът им, ветропоказателят, който се обръща от слънце към буря само с едно завъртане на петльовата опашка. Отначало беше просто слух, но слухът се засилваше и набираше сила, докато накрая се превърна в непреодолима сила и премаза всичко под тежестта на явлението Емили Уайт.
Мама им каза, че той плакал, когато научил. Колко му беше мъчно за горкото бебче, колко съчувстваше и на госпожа Уайт, която повече от всичко на света искаше да има дете, а сега, когато желанието й най-сетне се бе сбъднало, бе изпаднала в депресия, отказваше да излиза от къщи или да кърми бебето, дори да го къпе, и всичко това, понеже детето беше сляпо…
Но мама си беше такава, преувеличаваше чувствителността му. Бенджамин не беше пролял нито една сълза. Брендан плака. На него повече му отиваше. Бен обаче дори не се разстрои, изпитваше само известно любопитство и се чудеше какво ли ще прави тя сега. Чу госпожа Вайн да споменава пред мама, че под въздействието на следродилната депресия понякога жените наранявали децата си. Питаше се дали бебето е в безопасност, дали социалните ще го вземат и ако е така, дали госпожа Уайт ще поиска обратно него…
Не че имаше нужда от госпожа Уайт. Но се промени много в сравнение с преди. Косата му потъмня и от руса стана кестенява, детското му личице стана ъгловато. Съзнаваше, че е изгубил хлапашкото си очарование, че изпитва негодувание към хората, които не са го предупредили как нещата, които приема за даденост на четири години, може да му бъдат безмилостно отнети, когато стане на седем. Често му повтаряха, че е възхитителен, че е добър, а ето че сега се чувстваше отхвърлен точно като новите кукли, които тя захвърляше, когато на сцената се появяваха новите й живи кукли…
Братята му не проявиха почти никакво съчувствие към загубата на привилегированата му позиция. Найджъл нескрито ликуваше, Брен както обикновено беше равнодушен. Вероятно отначало дори не бе забелязал, тъй като прекалено усърдно подражаваше на Найджъл. И двамата не разбираха, че тук не става дума за търсене на внимание или от страна на мама, или от страна на друг. Обстоятелствата около раждането на Емили ги бяха научили, че никой не е незаменим, че дори някой като Бен Уинтър може най-изненадващо да изгуби позлатата си. Сега единствено сетивните му особености го отличаваха от останалите, а дори и те щяха да се променят.
Когато най-сетне я видяха, Емили беше на девет месеца. Пухкавко момиченце, издокарано в розово като розова пъпка, здраво притиснато в обятията на майка си. Момчетата бяха на пазара и помагаха на мама с покупките; sineokomomche я забеляза пръв — госпожа Уайт беше облечена с дълго мораво палто (виолетово, любимия й цвят), което би трябвало да й придава бохемски вид, но вместо това я правеше твърде бледа, и което миришеше на пачули и предизвикваше парене в очите му, по-силно от плодовия мирис.