Сегашното й завоевание е на двайсет и девет — почти на възрастта на sineokomomche. Рус андрогин с къса коса, паркиращ мотоциклета си до църквата, достатъчно далеч от къщата на госпожа Белезникавосиньо, за да не дава повод на съседите да шушукат. От което нашият герой заключава, че госпожа Белезникавосиньо не е волният дух, за който се представя.
Е, нещата са се променили от шейсетте насам. Тя съзнава ценността на участието в общност и възможността да се откаже от конкурентната надпревара й се струва не толкова привлекателна сега, когато страстта й по сабото и по чарлстона е заменена от интереса към акциите и дяловете…
Той не намеква, че поради тази причина тя заслужава да умре. Би било ирационално. Само че се пита дали светът наистина ще усеща липсата й. Дали някой ще дава и пет пари, че тя е мъртва?
Истината е, че всъщност никой не дава пет пари. Ощетява ни смъртта само на шепа хора. Освен ако не става дума за загуба в собствения ни клан, повечето от нас изпитват само безразличие при смъртта на непознат. Тийнейджъри, наръгани заради наркопари, пенсионери, замръзнали в дома си, жертви на глад, болести или война — и толкова много от нас се преструват на загрижени, защото това очакват околните, макар тайничко да се питаме за какво е цялото това суетене. Някои случаи ни засягат по-силно. Смъртта на фотогенично дете, на някоя знаменитост. Но всъщност повечето от нас най-вероятно ще скърбят за умрялото куче или за мъртвия герой от телевизионен сериал по-силно, отколкото за своите приятели или съседи.
Така размишлява нашият герой, докато следва жълтия ситроен на влизане в града и спазва безопасна дистанция. Тази вечер кара бял микробус, търговско превозно средство, откраднато от паркинга на магазин за строителни материали в шест и петнайсет същата вечер. Собственикът вече се е прибрал у дома и ще забележи липсата едва на сутринта, а тогава ще е вече твърде късно. Дотогава микробусът ще е запален и никой няма да свърже sineokomomche със сериозния инцидент от същата нощ, при който местна жена е била прегазена на път за курса си по салса.
Инцидентът — допада му думата, лимоновият й аромат, вълнуващият й цвят. Не е точно нещастен случай, но е нещо инцидентно, отклонение от главното събитие. Дори не може да го нарече сблъсък и бягство, понеже никой не бяга.
Всъщност госпожа Белезникавосиньо го вижда да наближава, чува рева на форсирания двигател. Само че госпожа Белезникавосиньо го пренебрегва. Заключва жълтия ситроен, след като го е паркирала точно отсреща, и излиза на пешеходната пътека, без изобщо да се огледа, токчетата й потракват по пътната настилка, а полата й свършва точно където трябва, за да изложи на показ повече от прекрасните й крака.
Госпожа Белезникавосиньо е привърженичка на възгледа, проповядван от девиза на известна серия продукти за коса — девиз, който той винаги е презирал и който според него обобщава в четири думи наглостта на тези вежливи женски паразити с тяхната боядисана коса и маникюра им, с пълното им презрение към останалата част от света, към младия мъж в синьо на волана на микробуса — определено не е бледият ездач, но да не би тя да си е въобразявала, че Смъртта ще й се яви лично, просто защото тя си заслужава?
Той трябва да спре, това си мисли тя, когато излиза на платното точно пред него. Трябва да спре на червения светофар. Трябва да спре на кръстовището. Трябва да спре, понеже това съм аз, а аз съм твърде важна, за да ме пренебрегне…
Ударът е по-силен, отколкото е очаквал, и я просва чак в тревната ивица отстрани. Налага се да се качи на тротоара, за да я премаже на заден, а тогава вече двигателят енергично се оплаква, окачването е сдало багажа, ауспухът се влачи по земята, радиаторът пуши…
Добре че колата не е моя, казва си той. И си дава време още веднъж да премаже онова, което вече прилича по-скоро на купчина пране, отколкото на същество, което е танцувало салса, после се отдалечава с прилична скорост, понеже само загубеняк би останал да гледа, а той е научил от толкова много филми, че арогантността и суетата често са причина за падението на лошите, и затова скромно се оттегля, докато се събират зяпнали свидетели като антилопи на езерце, които наблюдават преминаването на хищника…
Връщането на местопрестъплението е лукс, който не може да си позволи. Обаче от върха на многоетажния паркинг, въоръжен с фотоапарат и дълъг обектив, може да наблюдава какво се случва след инцидента — полицейската кола, линейката, малката групичка хора, а после и доста бавното потегляне на линейката — знае, че им трябва лекар, който да оповести смъртта на жертвата на мястото на инцидента, но има случаи, когато преценката на всеки лаик също би била меродавна.