Мама я изгледа остро.
— О, много добре се справя. Наставникът му казва, че е надарен…
Всички в Малбри знаеха, че синът на госпожа Електриковосиньо не е надарен, че е опитвал да влезе в „Сейнт Осуалдс“, но не е успял, че после се е провалил и на приемните изпити за Оксфорд въпреки частните уроци. Огромно разочарование, така говореха. Госпожа Електриковосиньо му възлагала големи надежди.
— Нима? — попита сега тя. От нейната уста думата прозвуча като нова и ледено свежа паста за зъби.
— Да. Синът ми има наставник. Ще опита да кандидатства в „Сейнт Осуалдс“.
sineokomomche скри гримасата си зад ръката, но майка му все пак забеляза.
— Ще учи на стипендия. — Това беше леко преиначаване на истината. Предложението на д-р Пийкок да обучава Бен беше отплата за неговото участие в научните му изследвания. Способностите на момчето засега си оставаха само предполагаеми.
Въпреки това госпожа Електриковосиньо се впечатли, а вероятно мама точно това целеше.
sineokomomche обаче вече се мъчеше да овладее гаденето, което го заливаше на вълни заедно с миризмите на пазара, с вонята на блатнокафявата витаминна напитка, на пукнатите домати, превърнали се в поръбена с бяло каша, и на наполовина изгнилите ябълки (най-сладката част от кафявото, така казваше тя), на почернели банани и на зелеви листа. Не беше само заради спомена, заради потракването на токчетата й по павираната улица, нито дори заради гласа й с неговите претенциозни пронизителни срички…
Не съм виновен, повтаряше си той, аз не съм лош човек. Наистина не съм.
Ала това не възпря противната миризма, нито цветовете, нито главоболието му. Напротив, влоши го по един особен начин, все едно си прелетял покрай нещо мъртво на пътя и ти се иска да го бе огледал както трябва…
Синьото е цветът на убийството, помисли си той и противното паническо усещане позаглъхна — съвсем леко. Представи си, че госпожа Електриковосиньо лежи мъртва на каменната маса в моргата с етикетче на палеца като красиво обозначен коледен подарък; и всеки път, когато си помислеше за това, тинестата миризма отново отслабваше, главоболието заглъхваше до глухо туптене, а околните цветове ставаха малко по-ярки и се сливаха, превръщайки се в едно-единствено синьо — като кислород, като пламък на газова горелка, като дънна платка, като аутопсия…
Опита да се усмихне. Почувства се добре. Миризмата на гнили плодове беше изчезнала, макар да се появяваше равномерно и периодично и през цялото му детство точно като фразите, с които майка му разговаряше с госпожа Електриковосиньо…
Бенджамин е добро момче.
Толкова се гордеем с Бенджамин.
И винаги се появяваше заедно със същата противна сигурност, че той не е добро момче; че е извратен във всяка своя клетка — и още по-лошо, че това му харесва…
Дори тогава би трябвало да е знаел…
Че някой ден ще я убие.
Изпратете коментар:
ClairDeLune: Много добре, sineokomomche!
Chrysalisbaby: супер адски си готин
JennyTricks: (изтрит постинг).
JennyTricks: (изтрит постинг).
10
Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com
Публикувано в: 21:43, понеделник, 4 февруари
Достъп: публичен
Настроение: заблудено
Слуша: Мъри Хед: „Толкова силно“
През онази година положението безнадеждно се влоши. Мама се озлоби, парите не достигаха и явно никой, дори Бенджамин, не я радваше. Вече не работеше за госпожа Уайт и ако тази дама отидеше на сергията й на пазара, мама гледаше някой друг да я обслужи и се правеше, че не я забелязва.
Сетне плъзнаха слуховете. sineokomomche така и не беше сигурно какво точно се говори, но забелязваше шушукането и внезапното мълчание, което се възцаряваше понякога с приближаването на госпожа Уайт, както и начина, по който го гледат съседите, когато ходеше на пазара. Смяташе, че вероятно е свързано с Федър Дън, клюкарка и досадница, преместила се в Селото през пролетта, която се беше сприятелила с госпожа Уайт и често й помагаше да се грижи за Емили, макар че за sineokomomche си оставаше загадка причината за нейното презрение към майка му. Каквато и да беше причината, отровата се бе разпространила. Не след дълго всички шушукаха.