Преследване. Зловеща дума. Като част от растение, горчиво зелено стебло, което някой ден ще се разпука в нещо отблъскващо. Обаче онлайн нещата стоят различно. Онлайн ние сме фиктивни герои и понякога можем да си позволим лукса да проявяваме антисоциално поведение. До гуша ми дойде да слушам как еди-кой си се почувствал толкова оскърбен от еди-коя си забележка или как някой друг се почувствал сексуално омърсен от нечий безобиден намек. О, тези хора с техните болни места. Извинявайте, обаче да пишеш коментар с главни букви не е същото като да крещиш. Да дадеш отдушник на язвителността си не е същото като физическия удар. Така че изливай го навън, JennyTricks. Каквото и да кажеш, няма да се обидя. Признавам обаче, че съм любопитен. Кажи ми, срещали ли сме се преди?
Останалата част от моята публика онлайн демонстрира приятно задоволство — особено ClairDeLune, която ми изпраща литературна критика (по нейните думи) на всеки откъс, който напиша, като коментира стила и образите. Твърди, че последният ми опит демонстрира едновременно психологическа интуиция и е пробив към нов и по-зрял стил.
Капитанът, далеч не толкова префинен, апелира за повече драматизъм, за повече страдание, за повече кръв. Toxic, който мисли за секс непрекъснато, ме насърчава да се изразявам по-недвусмислено. Както ме съветва: „Пиши за онова, от което се празниш, пич. Гледай да ме наточиш и мен…“.
Криси пък само ме уверява в обичта си — в своята благоговейна, безкритична и робска обич, а посланието й е: „Адски си як!“, върху знаме с розови сърчица…
Albertine не коментира. Рядко го прави по отношение на моите истории. Може би я карат да се чувства неудобно. Надявам се. Защо иначе ги публикувам?
Видях я отново днес следобед. Червено палто, черна коса, кошница в ръка, спускаше се по склона към Малбри. Този път си носех фотоапарата с телеобектива и успях да направя няколко ясни снимки от запустялото местенце горе на „Мил Роуд“, преди някакъв мъж, който си разхождаше кучето, да ме принуди да прекратя разследването си.
Той ме изгледа подозрително. Беше нисък, кривокрак и мускулест — мъже като него, изглежда, винаги изпитват недоверие и омраза към мен още щом ме зърнат. И кучето му същото — изкривено, белезникаво, с едри зъби и без очи. Изръмжа, когато ме видя. Отстъпих назад.
— Птици — опитах се да обясня. — Идвам тук да снимам птици.
Мъжът ме измери с поглед с нескрито презрение.
— Не се и съмнявам.
Проследи ме с поглед как си тръгвам, без да отрони нито дума повече, но усещах очите му, забодени в кръста ми. Казах си, че трябва да внимавам повече. Хората и бездруго вече ме мислят за откачалка, а последното, което ми се иска, е някой да си спомни как момчето на Глория Уинтър се е спотайвало край „Мил Роуд“ с фотоапарат в ръка…
Обаче не мога да спра да я наблюдавам. Вманиачих се. Един бог знае какво ще направи мама, ако разбере. Тя има кого другиго да върти на шиш след погребението на Найджъл (ха!); въпреки че задачата да изпразни апартамента му се падна на вашия покорен слуга.
Не че там имаше бог знае какво. Телескопът му, малко дрехи, компютърът му, половин полица със стари книги. Документи от болницата в една картонена кутия под леглото. Очаквах повече — поне дневник — но явно опитът го беше направил по-предпазлив. Ако Найджъл изобщо си бе водил дневник, той вероятно беше в къщата на Емили, където прекарваше повечето време и където можеше да разчита, че писанията му са защитени от любопитни очи.
Тук няма и следа от гаджето на Найджъл. Нищичко — нито косъм, нито снимка. Тясното легло все още е неоправено, покривката е придърпана небрежно над съмнително чистите чаршафи, обаче тя не е спала тук. Няма и полъх от нейното ухание, няма нейна четка за зъби в банята, няма чаша за кафе в мивката със следа от устните й. Апартаментът миришеше на непроветрено легло, на застояла вода, на влага, така че щеше да ми отнеме по-малко от половин ден да натъпча съдържанието му в един микробус и да го откарам на сметището, където всичко ценно ще бъде съхранено и рециклирано, а останалото ще заровят за нещастие на бъдещите поколения.
Не е ли интересно до колко нищожно малко се свежда човешкият живот? Малко стари дрехи, кутия с документи, няколко мръсни чинии в мивката. Наполовина празен пакет цигари, пъхнат в чекмеджето на нощното шкафче — тя не пуши, така че той сигурно ги е държал тук за безсънните нощи, през които от кръглото прозорче на тавана ще наблюдава небето с телескопа си и ще се опитва през леко замърсения въздух да зърне кристалната мрежа от звезди.