Да, брат ми обичаше звездите. И почти нищо друго. Със сигурност мен никога не ме е обичал. И двамата не ме обичаха, разбира се, обаче аз се страхувах повече от Найджъл, понеже той страдаше най-силно заради очакванията на мама…
Ох, тези очаквания. Питам се как точно ги е разбирал Найджъл. Наблюдаваше отстрани, блед в черните си дрехи, неизменно стиснал юмруци, така че разтвореше ли длани, се виждаха малките червени полумесеци, издълбани от ноктите му в дланите, следи, които той прехвърляше върху моята кожа, когато двамата останехме насаме…
Апартаментът на Найджъл е монохромен. Сиви чаршафи под черно-бяла завивка, гардероб в саждени и черни тонове. Човек би допуснал, че той ще се откаже от тази практика, но времето не се отразяваше на цветовата гама на брат ми. Чорапи, якета, пуловери, джинси. Нито една риза, нито една фланелка, нито дори чифт гащета, които да не са в утвърденото черно или сиво…
Найджъл беше на пет, когато татко ни напусна. Често съм се питал дали помни да е носел цветни дрехи, докато е бил все още единственото дете? Дали понякога е ходел на брега и си е играел на соления жълт пясък? Или пък е лежал там с татко нощем и му е показвал съзвездията? Какво всъщност търсеше, докато се взираше в небето със своя телескоп „Джуниър“ (купен с парите, които беше спечелил като разносвач на вестници)? Откъде извираше гневът му? И най-вече как така беше решено, че той трябва да е черен или пък Бен — син? И дали ако ролите бяха разменени, нещата щяха да се развият различно?
Май никога няма да разбера. Може би трябваше да го попитам. Обаче двамата с Найджъл всъщност никога не сме разговаряли, дори и като деца. Съжителствахме някак, водехме своеобразна партизанска война напук на неодобрението на мама и всеки нанасяше възможно най-много поражения на омразния враг.
Брат ми така и не ме опозна, бях само средоточието на гнева му. А единствения път, когато аз усетих някаква близост с него, си замълчах, понеже се страхувах от възможните последствия. Обаче ако всеки човек убива онова, което обича, нима и обратното не трябва да е вярно? Дали всеки човек обича онова, което убива? И дали любовта е липсващата ми съставка?
Включих компютъра му. Прегледах набързо любимите му сайтове. Резултатът беше какъвто подозирах — линкове към телескопа „Хъбъл“, към снимки на галактики, към уебкамери на Северния полюс, към чатрумове, в които фотографи обсъждат последното слънчево затъмнение. Малко порно, абсолютно стандартно, малко законно свалена музика. Влязох в пощата му — беше оставил паролата отворена — но не открих нищо интересно. Нито дума от Albertine, никакви имейли, никакви снимки, никакви признаци, че я познава.
Нямаше и никаква друга следа, никаква официална кореспонденция, с изключение на няколко реда всеки месец от терапевта му; никакво доказателство за тайна връзка, нито дори кратичка бележка от приятел. Брат ми е имал по-малко приятели от мен и тази мисъл ми се стори учудващо трогателна. Моментът обаче не е подходящ за състрадание. Брат ми знаеше опасностите още от самото начало. Просто не трябваше да се пречка, това е. Не съм виновен аз, че го направи.
Намерих най-чистата му чаша и си приготвих чаша чай. Не беше „Ърл Грей“, но щеше да свърши работа. После влязох в badguysrock.
Albertine не беше онлайн. Криси обаче както винаги ме очакваше и аватарът й примигваше самотно. Отдолу емотикон и умолително послание: „На Chrysalisbaby й е лошо“.
Е, не съм съвсем изненадан. Сиропът от ипека понякога има неприятни странични ефекти. Въпреки това вината не е моя, пък и днес имам по-неотложни грижи.
Бързо прегледах пощенската си кутия. Captainbunnykiller се чувства добре. BombNumber20 е отегчен. Въпросник от Клеър, озаглавен: „Каква откачалка сте?“.
Ммм. Сладко. И типично за Клеър, чието познание за човешката психология — доколкото изобщо го има — е почерпано предимно от полицейски филми и от сериали със заглавия като „Синьо убийство“, в които сприхави жени профайлъри преследват подмокрящи леглата психопати, като проникват в престъпното съзнание…
Е, каква точно откачалка съм аз, Клеър? Да видим резултатите.
„Поздравления, скъпи мой! Ти си злонамерен нарцисист. Ти си сладкодумен, обаятелен, манипулативен и си в голяма степен напълно лишен от уважение към околните. Харесва ти лошата слава и искаш да прибягваш до насилие, за да задоволяваш желанието си за незабавно удовлетворение, макар че тайно вероятно се чувстваш неадекватен. Възможно е да страдаш от параноя и си склонен да живееш в света на мечтите, в който винаги си център на вниманието. Трябва да потърсиш професионална помощ, понеже си потенциална заплаха за себе си и за околните.“