Тряс!
Затова не би трябвало да бъде изненада, че sineokomomche стана такова. Без направляващо бащино влияние, с властна и амбициозна майка и по-голям брат, склонен да решава всички проблеми с юмруци. Не е нужно да си гений, за да се досетиш за резултата, нали? А той има не само основни познания по психология.
„Поздравления! Имате Едипов комплекс. Необичайната ви близост с майка ви задушава способността ви да се развивате като емоционално уравновесено човешко същество. Нееднозначното ви отношение към нея се проявява в изпълнени с насилие фантазии, често от сексуален характер.“
„Ами — пфу!“, както би казал Капитана.
Найджъл сигурно е тъгувал за баща си, обаче този човек не означаваше нищо за sineokomomche. Дори не беше истинският му баща — на снимките не откриваше никаква прилика със себе си. Може би имаше прилика с Найджъл — с големите четвъртити ръце, с черната коса, падаща върху лицето, с малко прекалената хубост на устата, прикрила заплаха за насилие. Мама често намекваше, че у Питър Уинтър е имало жестока жилка, а ако някое от момчетата направеше пакост, тя заявяваше, размахвайки онова парче кабел: „Добре че баща ви го няма. Щеше да ви даде да се разберете“.
Ето как думата „баща“ се сдоби, така да се каже, с отрицателни конотации. Отворено, зеленикаво, жлъчно звучене като мътната вода под пристана в Блакпул, където ходеха на рождения му ден. sineokomomche обичаше морския бряг, обаче пристанът го плашеше, приличаше му на животинска вкаменелост — може би динозавър — цялата вкостеняла, но все още достатъчно опасна със своите кални лапи и изпочупени зъби.
Пристан. Питър. Пиер на френски. Думите не могат да ме наранят…
След като видя господин Уайт с мама, любопитството на нашия герой към Патрик Уайт нарасна. Улови се, че наблюдава господин Уайт винаги когато го срещне в Селото — върви към „Сейнт Осуалдс“ с чанта в едната ръка и с купчина тетрадки в другата, в неделя се разхожда в парка заедно с госпожа Уайт и с Емили — вече двегодишна и тъкмо проходила — играе си с нея, разсмива я…
Хрумна му, че ако господин Уайт му е баща, значи Емили му е сестра. Представи си се с малка сестричка, как помага на мама да се грижи за нея, как й чете приказки преди лягане. Започна да ги следи, сядаше в парка там, където те обичаха да ходят, преструваше се, че чете, а всъщност ги наблюдаваше…
Не се осмели да попита мама за истината. Пък и не се налагаше. Усещаше я със сърцето си. Патрик Уайт беше баща му. Понякога нашият герой обичаше да си мечтае, че някой ден баща му ще дойде и ще го отведе надалеч…
Би могъл да го сподели, казваше си. Би могъл да го сподели с Емили. Само че господин Уайт се стараеше с всички сили дори да не го поглежда. Човек, който дотогава винаги го беше поздравявал сърдечно на улицата, винаги го беше наричал „млади човече“ и го беше питал как върви в училище…
Не беше само защото Емили е толкова по-интересна и приятна. Имаше нещо в изражението на господин Уайт, в гласа му, когато нашият герой се приближаваше до него, някаква предпазливост, почти страх…
Обаче защо господин Уайт ще се страхува от деветгодишно момче? Нашият герой нямаше как да разбере. Да не би да се боеше, че sineokomomche може да навреди на Емили? Или се страхуваше да не би госпожа Уайт да открие тайната му?
Започна да пропуска часове в училище и да се навърта край „Сейнт Осуалдс“. Криеше се зад бараката за инструменти и оглеждаше двора в междучасията, потока от момчета със сини униформи, учителите с техните пърпорещи на вятъра черни мантии. Във вторник господин Уайт отговаряше за училищния двор и sineokomomche го наблюдаваше жадно от скривалището си как върви по асфалта, поспира от време на време да размени няколко думи с един или друг ученик…
— Репетиция на струнния квартет довечера, Джоунс. Да не си забравиш нотите.
— Няма, сър. Благодаря ви, сър.
— Хъдсън, прибери си ризата в панталона, ако обичаш. Не си на плажа в Брайтън…
sineokomomche си спомня онзи вторник, когато се падна десетият му рожден ден. Не че очакваше някакво празненство. Тази година му беше доста безрадостна, ако не броим посещенията в Имението, парите не достигаха, мама беше напрегната и за пътуване до Блакпул не можеше да става и дума — имаха твърде много работа. Едва ли можеше да се надява дори на празнична торта. Въпреки това през онази сутрин във въздуха витаеше нещо специално. Беше на десет години. Първият голям юбилей. Животът му в двуцифрено число. На път към „Сейнт Осуалдс“ си каза, че може би вече е време да узнае истината за Патрик Уайт…