Откри го в училищния двор, няколко минути преди края на училищното събрание. Господин Уайт стоеше до входа на сградата за средния курс, преметнал през едната си ръка избелялата си мантия и с чаша кафе в другата. След минута-две дворът щеше да се напълни с момчета, но сега нямаше никой, освен нашия герой, разбира се, който тутакси се забелязваше, понеже не беше с униформа и стърчеше на портата с герба и мотото на училището на латински — Audere, agerre, auferre, чийто смисъл разбираше благодарение на господин Пийкок: „Смелост, борба, победа“.
Неочаквано обаче смелостта напусна sineokomomche. Беше отчаяно убеден, че ще запелтечи, че думите, които толкова копнее да изрече, ще се накъсат и ще се изронят в устата му. А и господин Уайт изглеждаше заплашителен дори без черната си роба — по-висок и по-строг от обикновено, наблюдаваше как нашият герой се приближава решително, заслушан в шума от стъпките си в павирания двор…
— Какво търсиш тук, момче? — попита той и гласът, макар и тих, прозвуча ледено. — Защо ме следиш?
sineokomomche го погледна. Сините очи на господин Уайт му се сториха много, много нависоко.
— Г-г-господин Уайт — поде той. — Аз… аз…
Заекването започва в главата. То е проклятието на очакването. Затова той си говореше съвсем нормално понякога, а друг път думите се превръщаха във върви и го омотаваха в мрежа, която сам си беше оплел.
— Аз… аз… — Нашият герой усещаше как лицето му почервенява.
Господин Уайт го изгледа.
— Виж какво, нямам време за това. Звънецът ще удари всеки момент.
sineokomomche направи последен опит. Трябваше да узнае истината. В крайна сметка днес беше рожденият му ден. Опита да си се представи в синьо, в синьото на „Сейнт Осуалдс“, пеперуденосиньо. Виждаше думите като пеперуди, които излизат от отворена уста, и попита почти гладко:
— Господин Уайт, вие ли сте баща ми?
За един кратък миг ги обгърна тишина. И после, тъкмо когато удари училищният звънец на „Сейнт Осуалдс“, sineokomomche видя как изражението на Патрик Уайт преминава от изненада в удивление, а после се превръща в озадачена жал.
— Това ли си мислел? — попита той най-накрая.
sineokomomche просто го гледаше. Край тях дворът се пълнеше със сините униформи на „Сейнт Осуалдс“. Чуруликаха гласове, кръжаха като птички. Някои от момчетата го зяпаха — самотна лястовичка сред ято сини папагалчета.
След малко господин Уайт се отърси от вцепенението си.
— Чуй — поде той категорично, — не знам откъде ти е хрумнало това, но не е вярно. Наистина не е. И ако те хвана да разпространяваш такива слухове…
— Значи н-н-не сте ми б-баща? — попита sineokomomche, а гласът му отново затрепери.
— Не, не съм.
За миг думите сякаш изгубиха смисъл. sineokomomche беше толкова сигурен… Но господин Уайт казваше истината, четеше го в сините му очи. Но в такъв случай защо даде пари на мама? И защо го направи тайно?
И тогава всичко си дойде на място в главата му като сглобени елементи от конструктор. Май беше очевидно. Мама изнудваше господин Уайт — изнудване, зловеща дума, като бял комедиант с почернено лице. Господин Уайт беше кривнал от правия път и мама някак си бе разбрала. Това обясняваше шушуканията, начина, по който госпожа Уайт гледаше мама, гнева на господин Уайт, а сега и презрението му. Този мъж не му беше баща, това си мислеше момчето. Този мъж изобщо не даваше и пет пари за него.
sineokomomche вече усещаше как сълзите започват да парят под клепачите му. Ужасни, безпомощни, детински сълзи на разочарование и срам. „Моля те, само не пред господин Уайт“, умоляваше всевишния, но и той като мама беше непреклонен. И той като нея понякога се нуждае от проява на разкаяние.
— Добре ли си? — попита господин Уайт и неохотно положи ръка на рамото му.
— Добре съм, благодаря — отговори sineokomomche и изтри носа с опакото на дланта си.
— Не знам откъде ти е хрумнало, че…
— Оставете. Наистина, добре съм — увери го той и съвсем спокойно се отдалечи с изпънат гръб, макар отвътре да бе развалина, макар да имаше усещането, че умира.