„Днес е рожденият ми ден — повтаряше си той. — Днес заслужавам да бъда специален. Каквото и да ми струва, на всяка цена, каквото и наказание Бог или мама да ми наложат…“
Ето защо петнайсет минути по-късно се озова не обратно в училището, а в края на Улицата на милионерите, вдигнал поглед към Имението.
За пръв път sineokomomche отиваше в Имението сам. Посещенията му заедно с братята му и с мама винаги бяха строго контролирани, затова си даваше сметка, че ако мама узнае къде е отишъл, ще го накара да съжалява, че изобщо се е родил. Днес обаче не се боеше от нея. Днес явно го беше завладял бунтовен дух. Поне днес негова милост беше в настроение да извърши простъпка.
Градината беше отделена от улицата с ограда от ковано желязо. В далечния край имаше каменна стена, а околовръст — жив плет от трънки. Като цяло положението не изглеждаше обещаващо. Само че sineokomomche беше изпълнено с решимост. Откри местенце, откъдето да пропълзи, като внимаваше с клонките и бодилите, които захващаха косата му и се забиваха през фланелката му, и се промъкна от другата страна на плета, на територията на Имението.
Мама го наричаше „парка“, а д-р Пийкок — „градината“, макар че бяха повече от четири акра овощна и зеленчукова градина и морави, плюс оградената със зид розова градина, с която д-р Пийкок толкова се гордееше, езерцето и старата оранжерия, където сега държаха саксии и градинарски инструменти. По-голямата част от градината обаче беше гориста, което устройваше идеално sineokomomche, имаше алеи с рододендрони, които лумваха с кратка слава през пролетта, а през лятото ставаха същински скелети, злокобно надвиснали над пътеката — идеално прикритие за човек, който иска да проникне незабелязан вътре.
sineokomomche изобщо не умуваше какво го е тласнало към Имението. Не можеше да се върне в „Сейнт Осуалдс“ обаче, не и след случилото се. Естествено не се осмеляваше да се върне у дома, а в училище щяха да го накажат, че е закъснял. В Имението обаче беше спокойно, скришно и безопасно. Стигаше му дори да бъде там, да се гмурне в гъстата ниска растителност, да слуша лятното жужене на пчелите високо горе сред листатия балдахин и да усеща как туптенето на сърцето му се забавя до своя естествен ритъм. Все още беше потънал дълбоко в тревожните си мисли и на една от алеите между дърветата едва не се блъсна в д-р Пийкок, застанал на входа на розовата градина с градински ножици в ръка и с навити до лактите ръкави на ризата.
— Теб пък какво те води тук тази сутрин?
За един кратък миг sineokomomche не бе в състояние да отговори. После погледът му се плъзна покрай д-р Пийкок и видя — пресния гроб, купчината пръст, навитото квадратно парче торф, оставено настрани…
Д-р Пийкок му се усмихна. Беше доста сложна усмивка, едновременно тъжна и съучастническа.
— Опасявам се, че ме хвана на местопрестъплението — каза той и посочи към прясно изкопания гроб. — Давам си сметка как ти изглежда, но с напредването на възрастта чувствителността на човек прогресивно нараства. На теб може и да ти прилича на старческа глупост…
sineokomomche го гледаше, без да разбира нито думичка.
— Искам да кажа, че се сбогувах с един стар и много верен приятел — обясни д-р Пийкок.
За миг sineokomomche отново не беше сигурно какво точно има предвид възрастният човек. И тогава си спомни териера на д-р Пийкок, над когото старецът буквално трепереше. sineokomomche не обичаше кучета. Бяха прекалено нетърпеливи, прекалено непредсказуеми.
Потръпна и леко му се догади. Помъчи се да си спомни името на териера, но в главата му се въртеше само „Малкълм“ — името на неродения му близнак, в очите му безпричинно бликнаха сълзи и главата го заболя…
Д-р Пийкок обгърна раменете му с ръка.
— Не се разстройвай, синко. Животът му беше хубав. Сигурен ли си, че си добре? Целият трепериш.
— Не ми е много д-добре — отговори sineokomomche.
— Така ли? Ами тогава най-добре да те заведа в къщата, нали? Ще ти приготвя да пийнеш нещо разхладително. А после сигурно ще трябва да се обадя на майка ти…
— Недейте! Моля ви! — възкликна sineokomomche.
Д-р Пийкок го изгледа.
— Добре, разбирам — увери го той. — Не искаш да я тревожиш. Приятна жена в много отношения, но прекалено покровителствена. Освен това — очите му се присвиха в палава усмивка — прав ли съм, като предполагам, че в тази слънчева лятна утрин насладата от учебния процес не е била достатъчна, за да те задържи в класната стая и естествознанието взискателно е привлякло цялото ти внимание?